Не съм привърженик на носталгичните спомени от казармата по време на соца.
Абсолютно смятам, че и днес е необходимо да има някаква военна подготовка, както е в много европейски страни, но в никакъв случай не и в такива чудовищни размери от порядъка на 26-27 месеца със задържането на наборите след прехвърлянето на двегодишния срок. И, разбира се, при съвършено различни условия и взаимоотношения.
Особено неприятен ми е споменът от полагането на войнишката клетва в драгоманското гранично поделение през есента на 1975 година. Викове и крясъци, та дори и заплахи от старите войници, старшините и офицерите рано сутринта в деня на събитието.
Забрана да ползваме шинелите в ноемврийския ден, в който температурите не надвишиха 3-4 градуса. Лицемерни усмивки от страна на командващите ни по време на самата церемония и след нея, когато близките ни бяха допуснати в поделението за свиждане. Храненето на открито беше на масите за почистване на оръжие, по оградите и дори на земята. И естествено след приключването на всичко и оттеглянето на родителите се завърна обичайният дух на незачитане на нормални човешки права.
Помня хищните погледи на старите войници, които буквално преравяха торбичките с храна, останали от обяда с роднините, и безцеремонното им конфискуване. И, разбира се, организацията на почистване, която освен с грубо отношение с друго не можеше да се запомни.
Такива са спомените от моята клетва, която би трябвало да бъде един знаков момент, но се превърна в един от най-напрегнатите и отблъскващи моменти в новобранското ежедневие.
Никола Чанев, Пловдив
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.