Kак Китай получава руските технологии за “Калашников” и залива света, черните пазари и бунтовниците със собствените си копия на автоматичната пушка АК-47?
Където и да отидете по света, всеки знае какво означава АК-47 (или просто “Калашников”). От индонезийски селянин до член на мексикански картел, от пакистански полицай до португалски парашутист, всички познават тази пушка и често имат лични истории с нея, която могат да споделят.
Тези оръжия красят флагове, паметници и медали. В историята те символизират свободата и терора, съпротивата и потисничеството. Няма друго оръжие, което да е вдъхновило толкова много книги, песни, художествени творби, изложби и да е породило толкова много спорове.
Това, което хората не знаят, е че повечето от тези оръжия, обикалящи света, нямат нищо общо с Русия или Съветския съюз. Те са направени в Китай, Румъния, Унгария, Сърбия, Полша, Етиопия или една от още 20 страни, които произвеждат различни варианти на АК.
Например, когато работех в Ирак като оръжейник, от над 2000 АК-47, които инспектирах, по-малко от 10 бяха произведени в Съветския съюз – само 0.5% бяха създадени в СССР. Всичко останало идваше от други държави в Европа, а някои бяха произведени в Ирак по време на управлението на Саддам.
В началото на 1950-те години, когато Съветският съюз започва мащабна програма за трансфер на технологии към свoите съседи, никой не може да си представи, че Китай скоро ще стане най-големият противник на Съветския съюз на международния оръжеен пазар.
В края на 1950-те години отношенията между Китай и съветите се влошават, което води до разпадането на китайско-съветския съюз в началото на 1960-те години. Цялата военна и техническа помощ е съкратена и от този момент китайската индустрия за малки оръжия се развива самостоятелно, без никакво влияние от страна на Съветския съюз.
Конфликтът между СССР и комунистически Китай достига своя връх през 1968 г. по време на китайско-съветския граничен конфликт – вероятно първият, но определено не и последният път, когато войници от съветската армия се сблъскват с противник, въоръжен почти изцяло с автомати “Калашников”.
Съветският съюз, който строи фабрики за оръжие и обучава китайски инженери, се сблъсква с плодовете на своя труд и последиците от безразсъдния трансфер на технологии в продължение на години.
Без контрол или надзор на първоначалния производител, Китай създава огромна система за производство на малки оръжия. В цялата страна са построени над десетина висококвалифицирани завода за производство на оръжие.
Много малко се знае за тях. Всяка фабрика маркира пушките със свой номер. Най-известната е фабрика 386, но има още много: 26, 66, а списъкът продължава и продължава.
Количеството на оръжията, произведени в тези фабрики, остава неизвестно – изчислено е, че Китай всъщност е направил повече пушки “Калашников” от Съветския съюз, а личният ми опит в Близкия изток и Африка със сигурност потвърждава това. В повечето страни произведеният в Русия АК е ценна рядкост и обикновено е значително по-скъп, отколкото чуждестранните варианти.
Китай също прехвърля технологията в Албания, Судан и Иран. Дори и днес иранците произвеждат точни копия на китайския АК, като избягват да поставят всякакви оригинални маркировки върху тях, за да се подсигурят, ако оръжията бъдат намерени в ръцете на бунтовници.
По какво се различава китайският AK
Сравнително лесно е да се идентифицира китайски АК и неговите производни. Той има закрита мушка, а предпазителят е обезопасен с 2 нита, докато руският е с 4.
Също така сгъваемата версия на “Тип 56-1” има допълнителни нитове в задната част на цевната кутия. Навремето това ми помогна да разреша мистерията на АКМСУ – уникален вариант на “Калашников”, който всъщност никога не е съществувал:
Има три основни типа китайски АК. Първият се нарича “Тип 56”, има дървен приклад и в повечето случаи разполага със сгъваем щик.
Вторият се нарича “Тип 56-1”. Той има стандартен съветски приклад, но различен от този на “Тип 56”.
Третият се нарича “Тип 56-2”. Той има много добре проектиран страничен сгъваем приклад със скрито отделение за инструментариум.
Качество на китайските АК
Отговорът на този въпрос е по-сложен, отколкото хората биха си помислили. Американски собственици на оръжие, които са в състояние да си купят цивилни версии на китайски АК, преди да бъдат забранени през 1993 г., се кълнат в тях.
В същото време американски военнослужещи, които се сблъскват с военните класове на АК, докато служат в чужбина, обикновено не са впечатлени и съобщават за множество проблеми като засичане и счупване на части.
Отне ми няколко години, за да разреша тази мистерия. Първоначално “Тип 56” е стандартно оръжие на китайската армия с ниво на контрол на качеството и надеждност, които бихте очаквали от военно оръжие.
Но през 1995 г. Китай въвежда на въоръжение нова пушка – QBZ-95, която бавно замества всички предишни малки оръжия, включително вариантите на AK. След като китайските АК престават да се доставят от военния и американския пазар, качеството изчезва. Качеството, както и цената, започват да намаляват драстично.
През последните години може да се купи нов “Тип 56-2” за $100, докато други варианти на AK биха стрували поне $400.
Качеството отразява цената – хромираната цев се разпада след няколкостотин използвания, частите не са напълно взаимозаменяеми.
Модерният “Тип 56-2” е единственото оръжие, за което знам, че може да се провали на тест при стрелба с насочване на цевта нагоре или надолу. Винаги съм смятал, че този тест е глупав и остарял, докато не научих, че китайският АК се е провалил.
Когато се сблъскам с по-стар “Тип 56” – те са добри и надеждни оръжия. Може да изглеждат груби, но повечето от тези оръжия имат няколко живота.
В същото време новите китайски АК не вдъхват много доверие, но ниската цена ги прави много популярни в някои “мрачни” части на света.
И не изглежда Китай да планира да затвори останалите си фабрики… Явно ръждясалите китайски АК ще останат основното оръжие на бунтовниците, лошо оборудваните армии и полицейски сили в XXI век.
Източник: bg.rbth.com
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG военният портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.