Как един морски пехотинец от Смоленск загина геройски в Сирия

На 17 юни 2016 г. Първа десантно-щурмова рота от състава на 336-та бригада на морската пехота на Западния военен окръг помена сержант Андрей Тимошенков.

По-късно вече тръгнаха официалните съобщения за неговата трагична гибел, светът узна за героичния подвиг на морския пехотинец. В провинция Хомс, Сирия, той предотврати атака на джихадист-смъртник с пикап, натъпкан с взрив, насочен към пункт за раздаване на хуманитарни помощи, като същевременно и самият той пада тежко ранен.

Руските военни лекари не успяха да спасят сержанта. За това, защо Андрей Тимошенков избира военната професия и как за сестра си заместил майка им, разказаха негови съученици, роднини и приятели.

„ДО КОЛАТА НА ТЕРОРИСТА–СМЪРТНИК РАЗСТОЯНИЕТО БЕШЕ ОКОЛО 50 МЕТРА…”

На 20 юни 2016 г. малкото смоленско селце Ершичи, което се намира на самата граница с Белорусия, беше потънало в траур. Да се простят със сержант Андрей Тимошенков, загинал в Сирия, бяха дошли негови другари от частта му, курсанти от Смоленската Академия на ПВО, съученици, приятели.

„След като завършихме училище беше трудно да съберем випуска ни, но Андрюша успя да го направи, – с тъга разказваха съучениците му от неговия клас.

Гробът с тялото на героя беше пренесен на ръце през цялото село. Процесията се разтегли почти на цял километър.

– Андрюша много обичаше божури. Жителите на Ершичей бяха откъснали абсолютно всички цветя, пораснали в дворовете им. Пътят до гробищата беше засипан с червени, бели и розови божури, – казва съученичката му Олга Куцепалова.

В Ершичи всички добре са познавали смелчагата. Родил се в Кировска област, в градчето Кирово-Чепецк, където е служил в армията неговият баща, Леонид Михайлович. Но откакто навършил една годинка живеел в Ершичи. Тук в рекичката Ипуть се научил да плува, тук завършил училище, оттук заминал за армията. И сега в Ершичи намери и вечен покой. Погребаха Андрей Тимошенков на селското гробище, редом с майка му, Ирина Валентиновна.

До дървения кръст беше поставен Андреевският флаг и флагът на морската пехота. Към лентата на венеца някой беше прикрепил нашивка с изображение на бял делфин. Само посветените знаеха, че това е знакът на 336-та отделна гвардейска Белостокска бригада на морската пехота. Отдавайки чест на загиналия си другар, един от бойците, носещ черна барета промълви: „Първата загуба в ротата ни от 90-те насам…”.

В Сирийската пустиня със своята десантно-щурмова рота Андрей попада в началото на април. След освобождението на Палмира сирийските войски, поддържани от руската бойна авиация срещу талибаните, развърнаха край града база, в която бяха разположени инженерни войски и подразделения на морската пехота. Морските пехотинци охраняваха групите за разминиране на Международния противоминен център на Въоръжените сили на Руската федерация. Същевременно охраняваха и хуманитарните конвои на руския Център за помирение на враждуващите страни.

На 15 юни 2016 г. сержант Андрей Тимошенков приема своя последен бой. До края на командировката му са оставали две седмици.

– На погребението говорих с командира на Андрей, – разказва неговият приятел от детинство Владимир. –Към пункта за раздаване на хуманитарната помощ тогава са се били насочили едновременно три коли със смъртници. Две от тях са успели да спрат още на подстъпите, третата обаче преминала. Андрей е стоял зад нажежената зенитна установка. Когато му свършили боеприпасите, той изкрещял на другите момчета-морски пехотинци, да се изтеглят, а сам настъпвайки напред стрелял с ръчен противотанков гранатомет. До пикапа на смъртника разстоянието е било около 50 метра. Снарядът детонирал.

Четирима морски пехотинци били ранени, най-тежки обаче били раните на Андрей, който е бил най-близо до взрива.  Един от фрагментите му влязъл през ноздрите и излязъл през тила му. Организмът му бил здрав, сърцето му продължавало да бие. Когато отнесли Андрей в най-близката сирийска болница, местният лекар след като го прегледал бил категоричен, че той практически няма никакви шансове да оживее. Руските военни лекари във военновъздушната база „Хмеймим” обаче отчаяно продължили да се борят за живота на сержанта. Зверски усилия да му помогне положил и спешно долетелият от Русия неврохирург. Но на 17 юни сърцето на Андрей Тимошенков спира да бие.

В училище беше толкова скромен и до такава степен срамежлив, че даже не се решаваше да приеме покана от момичетата за „бял танц”. Майка му беше починала много рано. И всички грижи за сестричката му Настя бяха легнали върху плещите на Андрей. На всички училищни мероприятия, на всички седенки и вечеринки той идваше неизменно с по-малката си сестричка. Бдеше над нея като пазител, учеше с нея уроците й, гладеше й ученическата униформа, тичаше в аптеката за лекарства, когато беше болна и даже я беше научил на техники за самоотбрана. Практически беше заместил за Настя майка им.

След армията не можахме да го познаем. Дойде си в отпуск – с униформата, с черна барета на главата – ние просто ахнахме. Беше наедрял в раменете, изглеждаше вече много уверен, гледаше смело, без да отмества погледа си. Виждаше се, че е намерил мястото си в живота. В армията се бяха проявили най-добрите му качества. За морската пехота ни разказваше като за братство.

Откъде у момчето от дълбоката руска провинция се беше взела страст към Балтика, към сивите, стоманени вълни, ни разказа неговият приятел Владимир:

– С Андрей бяхме като братя. Запознахме се още 10-годишни, когато лежахме заедно в една стая в детската болница и двамата с простуди. Оттогава и другарувахме. Оставах често у тях да нощувам. Обожавахме да гледаме стари съветски филми. И двамата мечтаехме за военна кариера. При това искахме задължително да служим в елитни войски. Заедно отидохме и в армията, аз попаднах във въздушно-десантните войски, а Андрей – в морската пехота. За да попадне човек в тези части, трябва да премине през жесток подбор, в частност да има спортни разряди, да премине тест за издръжливост и т.н.

Ние редовно се упражнявахме на лоста и на успоредката, но иначе с никакви видове спорт не бяхме се занимавали, така да се каже – професионално, да ходим на състезания. И двамата обаче бяхме силни и здрави, ние сме си от село. А на село трябва картофи да се вадят, дърва да се цепят, тревата да се коси. Във военното окръжие ни бяха поставили в личните дела оценка за здравословно състояние А1. Андрей попадна на срочна служба в Балтийския флот. След като беше отслужил една година, подписа първия си договор. Първоначално беше водач на БТР, след това старши-водач, санитар-стрелец, снайперист. Обучаваше личния състав измежду новобранците, запознаваше ги с техниката.

Животът ни разпръсна, но постоянно поддържахме връзка, пишехме си мейли, говорехме си по скайпа. Анрей ми разказваше, че от парашутните скокове е започнал да го боли гърба, а той имаше над 50 скока. Моите проблеми бяха подобни. Андрей беше безкрайно увлечен от службата си. Съвсем по душа му беше тая истинска мъжка работа. С вдъхновение ми разказваше как корабът подхожда към брега, отваряли се люковете и БТР-ите един след друг слизали във водата и тръгвали с десант от борда в атака. Между другото, Андрей беше награден с медал „За отличие в учението”. Казваше: „Морската пехота действа в три измерения: във водата, на земята и във въздуха”.

Веднъж ми сподели, че се бил запознал с момиче. Била от нашия край. Казваше: „Нина иска сериозни отношения”. По това време аз вече имах три деца и, естествено, напътствах  го: давай, брат! Андрей вече беше на 23 години. Впоследствие на тях с Нина им се роди дъщеричка – Саша.

– Знаехте ли, че е попаднал в Сирия?

– Да, той ми каза, че се стяга за командировка. В писмото ми се поинтересувах: „За три месеца?” Отговор обаче не получих. Андрей замина… За последен път го видях на 1 януари 2016 г. Срещнахме се в родните ни Ершичи, прегърнахме се. Задочно учеше в Смоленския колеж за електронни прибори, беше последен курс, искаше да получи образование, да стане младши офицер. Мечтаеше да си стъпи здраво на краката, да си купи апартамент в Калининград така, че семейството му да не изпитва никаква нужда.

На свой ред съучениците му разказват, че Андрей много искал да си създаде семейство, а бъдещата си жена Нина много дълго и трепетно ухажвал.

– На Андрей изглежда съдбата така му беше отредила – винаги да бъде опекун на всички. Бъдещата му жена Нина се била родила в многодетно семейство, за нея се грижела по-голямата й сестра. А след това Андрей я взе под крилото си, разказва Олга Куцепалова. – А когато им се роди дъщеричката им, цялата му душа беше в нея. Момиченцето беше буквално като излято копие на баща си.

„ВЪЗПИТАВАМ ДЪЩЕРЯ НИ ТАКА, КАКТО ВИНАГИ СИ ИСКАЛ”

„Умрях на 17.06.16 г. заедно с теб… Само ще ме погребат по-късно, ще дойда при теб. Чакай ме”, написа в страницата си в мрежата съпругата на Андрей, Нина Тимошенкова. И по-късно беше добавила: „Скъпи, възпитавам дъщеря ни така, както винаги си искал. Гордеем се с теб. Ще бъда силна”.

Когато си припомня как се е запознала с бъдещия си съпруг, тя се усмихва през сълзи:

– След като бяхме общували помежду си  съвсем за кратко, буквално се отблъснахме един от друг. Помислих си: „Изобщо не искам да го виждам повече”. Андрей след това си призна, че беше решил за себе си: „Това изобщо не е момичето, с което бих искал да свържа живота си”. Андрей ми се видя прекалено военен. Твърде суров, немногословен. Аз съм супероткрита, импулсивна, винаги мога да кажа истината директно в очите. Разделихме се. Удивителна работа обаче, не преставахме и за миг да мислим един за друг. Сякаш ни теглеше магнит един към друг.

Знаех, че Андрей ще ми звънне. И чух неговото сдържано: „Привет!”. Срещнахме се в Смоленск. Оттогава, 7 години бяхме неразделни. Разбирахме се един друг с по половин дума. Аз започвах да говоря, той довършваше фразата ми. Той току се замислеше за нещо, аз възкликвах: „И аз току-що си помислих за същото”. Както се казва, намерихме се един друг. Нина си спомня най-щастливите дни от семейния им живот:

– Сватбата ни беше много смешна. Пристигнахме заедно в Ершичи и отиваме да подадем заявление в селсъвета. Вече бях бременна, но по-рано не ни беше до сватба, учех в Строителния колеж в Смоленск, пишех дипломна работа, Андрей служеше вече по договор и по чудо изобщо успя да излезе в отпуск. Завеждащата в селсъвета като ме видя с корема и каза: давайте, още сега тук ще ви подпиша. Включи Менделосоновия валс. Аз бях с анцуг, Андрей- небръснат… След това като си спомняхме двамата този „тържествен” момент, се заливахме от смях.

Когато раждах, Андрей цялата нощ не беше спал, тревожил се, ходил от ъгъл в ъгъл. Беше адски впечатлителен, за него собствено дете – това беше нещо свръхестествено. Когато с дъщеря ни ни изписваха от родилния дом, той подхвана Сашенка, завита в одеяло. Беше толкова щастлив, казваше: „Каква е голяма!”. А когато стигнахме вкъщи и разви одеялото, направо се паникьоса… Малко телце, микроскопични ръчички и крачета. Помня, че Андрей каза: „Три месеца няма да я доближавам, докато не поотрасне малко”. Но още на следващия ден не можа да се удържи, взе я в ръце. Саша – абсолютна таткова дъщеря. Бяха много близки.

Андрей си идваше вкъщи от поделението, вземаше я на ръце, седяха заедно, шушукаха си, смееха се, имаха си свои тайни. Понякога даже ревнувах… Сега дъщеря ни е на три години вече. По няколко пъти на ден пита: „А къде е татко?”. В тези моменти ми е страшно тежко. Отварям гардероба, там и висят ризите на Андрей. Отивам в банята, където си стои още четката му за зъби… И досега го чакам, въпреки че лично го погребах.

– Как приехте командировката му до „горещата точка”?

– Това беше работата на Андрей, полагал е клетва. Разбирах, че заповедта си е заповед. Това, че ще ги изпратят в Сирия, ние жените им, го знаехме още преди половин година. Това не беше първата му командировка. Той никога не се криеше зад чужди гърбове. Беше отчаяно смел. Казваше ми: „Ако се случи критична ситуация, никога не бих се крил, ще се бия до последно”. Така мечтаеше да го наградят с орден. Казваше: „Ако ще умирам, то да бъде за „Герой на Русия”. Аз се плашех, карах му се за тия му думи.

– А когато Андрей замина за Сирия, успявахте ли да поговорите?

– При първа възможност ми се обаждаше. Не можеше обаче много да говори. По настроението му обаче разбирах колко страшно е там. Един ден преди сражението ми каза: „Прости ми за всичко…”. Много се страхуваше, че ще останем без него сами…  Нина замълчава. След известна пауза казва:

– Зная, че е чувствал наближаващата го гибел. Когато Андрей е разбрал, че колата със смъртника наближава, кажи-речи ще се взриви вече, той е помислил за тези, които са зад него, за другарите му от морската пехота, за стоящите наоколо сирийски деца, старци и жени… И е тръгнал напред…

Всичките роднини на Нина живеят в Ершичи. В селото обаче няма никаква работа. Имало е завод за лен, но го закрили. Другарите на Андрей от частта му решили, че Нина трябва да постъпи на служба при тях в поделението им в Балтийск. Освен това погасили и двата им кредита, отпуснати на името на Андрей.

– Адски съм им благодарна на приятелите на Андрей. След смъртта му, с дъщеря ми можеше да останем без жилище, практически на улицата. Сега подписвам договор за три години. Вече ми предложиха четири длъжности в щаба на бригадата. Ще работя, ще продължа делото на Андрей. Иска ми се поне мъничко да бъда достойна като моя мъж-герой.

Посмъртно сержант Андрей Тимошенков е представен от командването за отличаване с държавна награда. Догодина морските пехотинци от Балтийск се готвят да поставят в Ершичи паметник на Андрей. Планира се и на негово име да бъдат кръстени улица и училище в районния център.
Източник: tvzvezda.ru