Операцията по спасяването на пленения самолет на „Балкан“ през 1986 г.

Бордовият часовник отмерва напрегнато първите минути на новото денонощие. Умората и напрежението са изопнали лицата на екипажа на пътническия ТУ-154 на БГА „Балкан“

Кабината е изпълнена до краен предел с вмирисани на пот мургави и яки иранци, решени на всичко само и само да не бъдат върнати в родината им, където ги очакват на фронта. Зад тях, в сервизните помещения, петте стюардеси правят всичко възможно да запазят самообладание.

В пътническите салони врещят бебета и малки деца, от време на време избухват препирни. Иранците нямат абсолютно никакъв шанс. Десети час властите на ГДР отказват да ги пуснат на територията си. Паспортите на всички са прибрани от граничния контрол. Българският консул се опитва да разреши проблема в полза на иранците, но немците са категорични – не искат да си имат главоболия със западногерманските си колеги.

От един ден кметството на Западен Берлин изисква визи, издадени от ФРГ. Но иранците нямат визи, а целта им е Западен Берлин. Те бягат от родината си. Войната с Ирак е в разгара си. В Иран тече мобилизация на всички мъже, годни да носят оръжие. Бегълците, около 86 мъже, жени и деца, са избрали канала за бягство през безвизовия Западен Берлин. С автобуси, наети от Инстанбул, те пристигат в Бургас. Турска туристическа агенция им е уредила „екскурзията“ с чартърен полет на БГА „Балкан“ и всичко би трябвало да завърши добре.

Такива са били очакванията на иранците, ала съдбата им изиграва лоша шега на крачка от бленувания рай. Затова са бесни, вулгарни, отчаяни, решени на всичко. Повече от половината от тях са все здрави млади мъже, които няма какво да губят. Те нямат желание да се подчиняват на когото и да било, искат да поставят условия. И го правят. От няколко часа самолетът заедно с екипажа е взет в плен, а исканията им са самолетът да излети и да кацне в Швеция. Статуквото на иранците се променя бързо, от туристи с нередовни визи те се превръщат в похитители…

На няколко хиляди километра, в притихналата в нощния си сън София, предчувствието като малко досадно червейче гризе командира на Специализираното оперативно милиционерско поделение за борба с тероризма подполковник Васил Велков. Минава полунощ. Телефонът изведнъж събужда тишината. Познатият глас на дежурния е категоричен: „Явете се в поделението!“ Знае, че след няколко минути пред входа на блока ще го чака дежурната кола. Обличайки се, прави неуспешен опит да отгатне дали е нещо сериозно, или… Но се отказва да играе ролята на гадател. И без това след десетина минути всичко ще е ясно.

По секретния телефон набира дежурния по МВР. Отсреща гласът на колегата му е тревожен: „На 2 октомври самолет на авиокомпания „Балкан“, изпълняващ чартърен полет от Бургас за Берлин, е задържан от похитители на летище Шьонефелд… “ Не е необходимо повече, за да се разбере, че ги чака сериозна работа. Подполковник Велков заповядва на дежурния да извика началник-щаба, командирите на отряди и резервния дежурен отряд. След разговор с началника на направление „Терор“ генерал- майор Сава Джендов и заместник-началника на Второ главно управление на Държавна сигурност генерал-майор Иван Иванов картината съвсем се изяснява. По последни данни положението в Берлин продължава да е напрегнато и похитителите не са се отказали от искането си самолетът да излети за Стокхолм – Швеция. Източногерманските власти протакат преговорите за печелене на време. Самолетът е изведен на техническа стоянка между два хангара, като опашната му част е насочена към висока глуха стена. Целият район е отцепен от източногерманската полиция, но проблемът с похитителите трябва да има българско решение. След краткия анализ на ситуацията решението е взето: 16 командоси да се подготвят за операцията и да имат готовност за полет до Берлин.

Зад високите огради на поделението във Враня започва безшумната шетня. Задачата трябва да бъде изпълнена от отряда на кап. Димитър Стефанов Петров – Стьопата, който трябва да е на дежурство след няколко часа. В 8 часа и 5 минути командирът  уточнява състава на групата, която трябва да лети за Берлин. Тя се състои от: капитан Димитър Стефановв, старшина Михаил Симов, старшина Петър Долев, старшина Георги Кочев, старшина Алексей Петров, старшина Валентин Антов, старшина Гошо Георгиев, старшина Красимир Николов, старшина Цветан Пельов, старшина Чавдар Василев, старшина Пламен Пейчев, старшина Невен Станчев, старшина Стефан Чакалов, старшина Янчо Кръстев, старшина Сашо Алексов и старшина Радко Любенов. Командирът на поделението подополковник Велков е седемнайстият човек. Всички те на практика представляват едро усилено специално отделение. То включва 5 щурмови групи от по трима командоси. Получават чисто нови камуфлажни дрехи. Въоръжението е щатното, плюс достатъчно количество светлинно-звукови (шокови) гранати, химически боеприпаси.

В 9,30 ч. групата тръгва за летището. Задачата е ясна: да се отиде на място и да се действа във взаимодействие с източногерманските власти в зависимост от обстановката. Оказва се, че няма пряк полет за Берлин. Решението го предлага БГА „Балкан“ – ТУ-154, изпълняващ чартърен полет от Варна за Берлин, е отклонен през София. За командосите е изолиран първокласният салон. Немските туристи, намиращи се в самолета, така и не разбират дори и след приземяването на летище „Шьонефелд , че техни спътници са елитните български „червени барети“.

След приземяването към 12,15 ч. самолетът е изведен на техническа стоянка и едва след това командосите напускат лайнера. Специален автобус ги откарва в изолирано помещение на авиотехническата база. Командирът на българските антитерористи подполковник Велков заедно с придружаващия ги оперативен работник от Второ главно управление на Държавна сигурност са отведени в сградата на граничния контрол. Там вече ги очакват българският консул, офицери от спецслужбите на ГДР и представители на тяхното външно министерство. Прави се още веднъж анализ на обстановката – от кацането на чартърния ТУ-154, до пристигането на „червените барети“. Междувременно командирът на екипажа съобщава, че обстановката в самолета се изостря. Иранците са строшили преградните стени между салоните. Решението е да се поддържа версията, че всеки момент се чака разрешение от шведските власти за кацане на тяхно летище, но за това ще се наложи да се сменят самолетът и екипажът с нови поради невъзможността на българския ТУ-154 да извърши полета. След едночасови уговорки иранците се съгласяват. Разположението на похитения самолет не позволява друга атака освен откъм най-неблагоприятната страна – челната, пред погледа на похитителите. Същевременно командирът на нашите барети и неговият колега от Второ главно управление на ДС се заемат обстойно с паспортите на иранците. Отделят настрана десетина паспорта. Те са на млади, по снимките личи, че са видимо здрави и решителни мъже. По-късно с тях ще се запознаят всички командоси от спецотряда. Анализът на информацията показва, че десетината ще могат да разчитат на подкрепата на още не повече от 20 мъже, сравнително млади и служили в армията.

Докато трае подготовката на операцията, изведнъж възниква проблем – на целия летищен комплекс е наложена пълна блокада.

Причината за това е предстоящото излитане на държавния глава Ерих Хонекер за Москва за първата му среща с Михаил Горбачов. Времето за принудителното бездействие се използва пълноценно. Нашите командоси планират в детайли операцията за овладяването на самолета. Около 13,30 ч. командирът на баретите предлага на сформирания щаб плана за операцията. Съгласно него командосите, разделени на 5 щурмови групи, овладяват пилотската кабина и първия салон, изтикват иранците в последния и осигуряват достъпа на представители на българските и немските власти, които им съобщават, че ще бъдат върнати в България.

Планът се приема и нашите барети получават зелена светлина за операцията. До нейното начало от ръководство „Въздушно движение“ успяват да предупредят екипажа за предстоящите действия, а на иранците се съобщава, че шведските власти са дали съгласие да ги приемат на своя територия и че трябва да се прехвърлят в новия подготвен за полет самолет.

Наближава 14,30 часа. Подполковник Велков уточнява с момчетата си последните детайли от операцията. Старши на Първа щурмова група е старшина Гошо Георгиев, Втора група е оглавена от старшина Сашо Алексов, начело на Трета група застава старшина Цветан Пельов. Четвърта група е под ръководството на старшина Георги Кочев, а на Пета група старши е старшина Алексей Петров. Задачите са следните: Първа група е резерв, Втора и Трета група трябва да овладеят входа към трети салон, а на Четвърта и Пета група – задната част на салона и самолета. Всички се разоръжават, оставят дори и ножовете. Решението е да атакуват с голи ръце, за да не се допуснат инциденти. Автобусите на летището обаче не се нравят на подполковник Велков. Те са прекалено прозрачни за замислената операция. Затова е докаран сдвоен автобус „Икарус“, който ще приближи до самолета, за да извърши уж прехвърлянето на иранците в новия самолет за Швеция. Мястото на шофьора се заема от цивилен оперативен работник от немските спецслужби. Икарусът потегля към помещението, където се намират. Без суетене командосите залягат по пода и се прикриват между седалките в задната част на автобуса. По радиостанцията им съобщават, че двете самодвижещи се самолетни стълби са на изходна позиция, прикрити от левостоящия на самолета хангар.

Бордовият часовник скоро ще покаже 14.30 часа. От кулата на ръководство „Въздушно движение“ съобщават че идва автобус, за да прехвърли пътниците в новия самолет. Иранците трябва да заемат местата си…

Автобусът вече се е заврял под носа на самолета. Пневматиката на предната врата тихо изсъсква и баретите от четирите щурмови групи като пантери се изнизват от автобуса и заемат позиции под туловището на самолета. По предварителния план командосите нахлуват в самолета. Иранците от втория салон оказват отчаяна съпротива. Мелето е неописуемо. Писъци кръв и пращене на кости огласят сервизните помещения. Битката с яките иранци не е лека, но въпреки това не след дълго невъоръжените български командосите ги изтласкват все по-назад в самолета. Настъпва невъобразима паника. Тясното пространство се изпълва с гневни мъжки крясъци, женски писъци и детски плач. Цялата пътека между креслата е заприщена от мъже с камуфлажни униформи.

Година по-късно Велков ще си спомни „Неочаквано бях връхлетян от мечка. Беше як мъжага, който ми остави чувството, че съм се блъснал в стена. Макар, че и аз не бях под 100-те килограма, съпротивата, която срещанах от иранеца ме изненада. Нямаше да е така, ако предварително знаех, както се оказа по-късно, че каратист с черен пояс.

За по-малко от пет минути дванайсетте командоси успяват да изпразнят двата салона и да натикат всички иранци в последния, намиращ се в опашната част на самолета, от който няма изход. Командирът на баретите веднага разполага шестима командоси на пътеката между креслата, докато останалите заедно с петте стюардеси оказват първа помощ на пострадалите в освободения салон.

Представители на българските и немските власти съобщават на иранците, че ще бъдат върнати заедно със самолета в Бургас. Обстановката отново е взривена. Минава повече от половин час, докато нашите момчета успеят да овладеят положението и успокоят разбеснелите се азиатци. Иранците се съгласяват да излъчат свой представител, с когото да започнат преговори. Парламентьорът е възрастен човек, по професия учител, владеещ свободно английския език. Повече от час преминава в продължителни пазарлъци. Накрая иранецът иска писмен документ, с който да им бъде гарантирано, че няма да бъдат върнати в Турция. „Да им подпишем, пък после ще го мислим!“ – категоричен е подполковник Велков. За да се осигури безпроблемното транспортиране на самолета, екипажа и пътниците, се стига до извода, че действително трябва да се направи компромис и да им се предостави все пак някакъв писмен текст. Под обещанието, което няма никаква юридическа стойност, се подписват командирът на българските антитерористи подполковник Велков и представителят на Второ тлавно управление на МВР.

Докато продължават преговорите, екипажът подготвя самолета за полет до Бургас. Въпреки близо 24-те часа безсъние пилотите стискат зъби и са готови да изпълнят своя дълг. Командосите заедно със стюардесите проверяват освободените помещения, кетеринга. Безпокойство буди фактът, че от касите липсват бутилки с коняк, вино и безалкохолни напитки. Стъкленият амбалаж може да се превърне, както го доказват събитията, в страшно оръжие, а няма никаква възможност за пълен обиск на багажа на пътниците. Междувременно двама от командосите с помощта на немците докарват оръжието, боеприпасите и спецоборудването на отряда от временната база в самолета. Немските гранични власти предават на подполковник Велков паспортите на пасажерите и около 17,00 ч. напускат самолета. Самолетът е буксиран на подходящо място за зареждане с керосин.

Наближава 17,30 часа. Екипажът включва двигателите, истинският ад настъпва, когато самолетът излита и започва да набира височина. Неколцина мъжаги започват да блъскат с токовете на обувките си илюминаторите. Други вадят бръсначи и счупени бутилки, с които си прерязват вените. В кървавото меле по¬смелите правят опит за самоотвержена атака с бутилки и джобни ножчета срещу нашите барети, за да осуетят излитането. При създалата се ситуация пилотът пита: „Какво да правим?“ Отговорът на подполковник Велков е: „Бургас!“ Част от командосите въоръжени заемат позиция за отбрана на екипажа. Сред фонтаните от кръв децата врещят като на заколение, най-здравите мъже се хвърлят в атака. Телата на ранените и непокорни иранци ,“прелитат“ над главите на ужасените им сънародници.

След „кацането“ в първия салон на ръцете им веднага щракват белезниците. Неутрализираните и оковани бунтовници са проснати по очи на седалките и завързани с предпазните колани. За около петнадесетина минути в тази ситуация попадат около 13-ина иранци. След озаптяването на основното ядро на похитителите останалите се укротяват. Самолетът е набрал височина и вече лети за България. Целият салон е почервенял. Иранска кръв е оплескала и нашите барети, сред които слава Богу няма ранени. Първокласният салон се превръща едновременно в арест и амбулатория. Запасите в бордовата аптечка свършват.

Петте стюардеси действат като медицински сестри на истинско бойно поле. Вместо бинтове в действие влизат разкъсаните завеси. За дезинфекция – останалите запаси от водка и коняк. За по-сигурно бунтарите въпреки яростната им съпротива са опиянени с коняк. Процедурата се оказва с добър ефект. Навсякъде вони на кръв, повръщано, пот и алкохол. Възниква и нов сериозен проблем – един     от иранците получава сърдечна криза. Стюардесите, обучени да действат във всякакви екстремални ситуации успяват да овладеят положението.Това е последният проблем до началото на кацането.

Летище Бургас ги посреща като разбунен кошер. Пълно е с цивилни оперативни работници и униформени милиционери. В готовност са десетки линейки с екипи за „Бърза помощ“, пожарни и автобуси. От самолета започва бързото евакуиране на ранените,

жените и децата. Иранецът със сърдечната криза веднага е поет от кардиолози. Мъжете, особено най-агресивните, попадат в „прегръдката“ на униформени милиционери, които ги обискират детайлно още на място. Започва проверката на личния багаж и на куфарите.

Подполковник Велков се отправя към кабинета на началника на Граничния контролно-пропускателен пункт. Време е да се погрижи за момчетата си. Докато шефът на ГКПП-то му обяснява, че поисканият ЯК-40 за превозването на командосите каца, закритият телефон иззвънява. От другата страна на линията е началникът на Окръжното управление на МВР в Бургас генерал-майор Андонов. С цялата си власт генералът му заповядва командосите да имат готовност да ескортират иранците още тази вечер до ГКПП – Малко Търново. Подполковникът се опитва да му обясни, че това е абсурд, че сред иранците има болни и ранени, че момчетата му са уморени и е лудост да се пътува през нощта за границата…

Към 22,30 часа баретите се настаняват в приземилия се ЯК. От кетеринга са се погрижили да има бордни закуски и кафе. Докато командосите отпускат нерви и мускули, идва заместник-началникът на Окръжното управление на МВР по ДС полковник Мартинов. Подполковник Велков е извикан на телефона, където отново е генерал Андонов, който настоява командосите да съпроводят иранците до Малко Търново.

Командирът на баретите след кратък размисъл набира по закрития телефон началника на направление „Терор“ генерал-майор Сава Джендов. Докладва му накратко обстановката, състоянието на пътниците и на командосите. Генерал Джендов го изслушва търпеливо и му разпорежда да остави шестима от баретите в помощ на милиционерите.

Около освободения от похитителите самолет цари делово спокойствие. Обиските почти са приключили. Показват му „реколтата“ – джобни и бръснарски ножчета, счупени бутилки, няколко бръснача. Да им се чудиш на тия от Граничния контрол на бургаското летище – все едно че 80-те иранци не са прекарвани през металдетекторите и рентгена за багажа, а са товарени на селскостопанско летище! Плюе ядно, псува на ум и се качва на колата. В притихналия ЯК-40 момчетата му го чакат, предусещайки очакващото ги безсъние. Подполковник Велков ги строява пред самолета и им обяснява новата ситуация – шестима ще трябва да останат да охраняват през нощта иранците и на сутринта да ги конвоират до турската граница заедно с милиционерите. Доброволците да направят крачка напред. Крачката е направена от всички като един. Но подполковникът избира само шестима със старши капитан Димитър Стефанов – Стьопата. Оставят дългото оръжие и се въоръжават само с бразилските револвери „Тауърс“ със стоппатрони. ЯК-ът с останалите излита за София…

Автор: Пламен Григоров

Из книгата „Червените барети- командосите от СОБТ“, изд. „Распер“-2010 г., socbg.com