Беше есента на 1984 г. Топла хубава есен, която приюти на територията на Чехословакия последното общо голямо учение на Варшавския договор – Щит-84
Българската народна армия нямаше работа на територията на Централна Европа, но като знак на солидарност участваше и български контингент – основно танковият полк в Банско, осигуряващи и щабни подразделения. Общо около 1000 души.
Какво правех аз там? Едва преди година произведен подполковник, бях назначен за главен редактор на българската версия на вестника на учението, който носеше също името „Щит”. Като отбранителен съюз името си отговаряше на предназначението на договора – не меч, а щит. Меча го размахваха агресивните държави от НАТО и струпали войски край западната граница на Чехословакия, се готвеха да ни „нападнат”. Това предвиждаше сценарият на учението.
А в частност – в района на известния курорт Карлови вари, до границата с Федерална република Германия, два танкови полка – нашият и един от армията на ЧССР, след като бъде отблъсната натовската инвазия, трябваше да настъпят и да осигурят въвеждането от дълбочина на една съветска бронетанкова дивизия.
Като домакини обаче чехите се изхитриха и заеха твърдата и равна полоса, където техните танкове нямаха никакви проблеми, а нашите ги набутаха в едно мочурливо място, което здраво изпоти нашите момчета по време на тренировките и много от нашите машини закъсаха. Пред командира на българския полк Добри Стоянов се очертаваше неприятна перспектива, когато щеше да настъпи денят за истински бойни действия. А този ден бе само няколко дни преди 9 септември, който беше и юбилеен – 40 години от победата на социалистическата революция у нас. Но всичко по реда си.
За най-важния ден пристигнаха всички министри на отбраната на соцстраните, цялото командване на Варшавския договор, военни аташета, партийни и държавни ръководители. Редакцията ни беше в Прага, а на мястото на събитието командировах капитан Максим Минчев, сегашният шеф на БТА. Ние застанахме пред телевизорите, за да видим знаменателния момент. И тогава стана чудото – след речите, уверенията в бойно братство и пролетарски интернационализъм бе даден сигнал за атака и танковете се юрнаха напред.
Със затаен дъх следяхме нашите момчета и тръпнехме от страх да не се провалят…
Да, ама не!
Нашите Т-72 вдигнаха такъв темп на настъпление, че скоро чехословашките им колеги започнаха видимо да изостават. Дори Максим после ми каза как ясно се чувало по уредбата чешкият командир да се моли на нашия: „Товарищ Стоянов, медленнее!”. А главнокомандващият на Варшавския договор маршал Куликов с възторг възкликнал: „Молодци болгары”.
После се разбра как нашите решили сложния ребус с непроходимата полоса за настъпление. Карайки храната за бойците на позициите, един тиловашки старшина забелязал край минаващата наблизо жп линия натрупани хиляди стари траверси. Знаейки за неволите на танкистите, той веднага предположил, че те могат да влязат в работа. Вечерта момчетата дошли с машините, натоварили траверсите и скрити от нощната тъмнина, ги подредили в широка и дълга пътека в блатата на 1-2 сантиметра под повърхността на водата. На другия ден високата скорост на настъплението била фасулска работа за печените механик-водачи.
Така на честването на националния празник не само нямаше наказания, а награди за всички. Абе, велик е нашият войник!
Автор: Полковник о. з. Любомир МИХАЙЛОВ, socbg.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.