Защо съветски рибари спасяват екипажа на американски шпионски самолет?

На 26 октомври 1978 г. “Алфа Фокстрот 586” (Alfa Foxtrot 586) е на секретна и опасна мисия край бреговете на Камчатка в разгара на студената война

Четиримоторният му самолет пада във водата и потъва почти незабавно под огромните вълни, разпенени от буря в Берингово море. Самолетът потъва само за 90 секунди, командирът му изчезва, а 13 от 15-имата членове на екипажа се носят в бурните води на два сала.

Съветският риболовен траулер “Мис Сенявина” е единственият плавателен съд, който е достатъчно близо, за да помогне. Екипажът му се ориентира по саловете, на които се намират американските пилоти и в крайна сметка успява да спаси 10 души и да извади от водата трима от мъртвите членове на екипажа на АФ 586. Оцелелите получават медицинска помощ, но се тревожат, че ще ги третират като вражески шпиони. Отношението към тях обаче е добро и след седмица те са върнати под опеката на САЩ.

Дълго след това съветските моряци са обект на възхищение в чуждестранните медии, а бившият американски президент Джими Картър дори изпраща лична телеграма, за да благодари на съветския капитан Александър Арбузов.

“Добре, че ни намериха моряци от СССР, вместо собствените ни хора. Иначе щяхме да умрем”, започва Ед Кейлър, копилотът на злощастния американски военноморски шпионски самолет АФ 986.

– Какво искаш да кажеш, Ед?

– По онова време в САЩ, ако намереха някой човек, охладен до такава степен, и го извадеха от водата, веднага го хвърляха в гореща вана. След това умираш, защото цялата тази студена кръв отива направо в сърцето и причинява сърдечен удар. Но руските моряци знаеха какво да правят. Така че щом ни качиха на кораба, ни дадоха мед, топла вода и чай. Така че тази топлина, тази сладост бе страхотна и ни стопли отвътре навън, а не отвън навътре. Температурата беше почти -30 градуса, преди да ни съблекат и да ни сложат под топлия душ, а тогава кръвта ни вече беше достатъчно топла.

 

След самолетната катастрофа, 13 от членовете на екипажа трябвало да се поберат на два надуваеми сала, блъскани от 10-метрови вълни. Единствената надежда била американски военен самолет, който кръжал над главите им и се опитвал да ги наглежда и да докара спасители.

-Бяхме във вода до кръста, беше ужасно студено – около 4 градуса. След 12 часа в ледената вода бяхме почти мъртви, а трима от нас вече наистина бяха издъхнали. Но изведнъж видяхме кораб. Някой на сала каза: “А, кораб!”. Чух го как изсвири и без съмнение, бяхме спасени.

– Кога осъзнахте, че спасителите ви са съветски рибари?

– Видяхме ярка светлина, а след това чухме руски гласове. Радарът ни беше засякъл кораб точно преди да паднем във водата. И се опитахме да го прихванем. Допреди три години не знаех, че нашата страна помолила южнокорейците да ни спасят, но те казали, че е твърде опасно. Руснаците се обадили по радиото на Александър Арбузов и той казал: “Разбира се, че ще го сторя”.

 

“Бог се спусна от небесата”

Кейлър се възхищава на професионализма на съветския капитан и екипажа му.

– Гледали ли сте филма “Титаник”? Помните ли как накрая пускат лодките в спокойните води и им е изключително трудно. Александър и хората му свалиха лодката в тези условия, когато почти бушуваше ураган. Само си представете: ти си на повърхността на водата и изведнъж, лодката е 10 метра под нея. Абсолютно убийствено! По-късно рибарите от “Мис Сенявина” казаха, че Бог се е спуснал от небесата и е успокоил водите. Но Александър също трябваше да управлява лодката, така че да блокира вятъра. Само си помислете какви умения са нужни за това! Те наистина рискуваха живота си, за да ни спасят…

– Каква беше първата Ви мисъл, когато се качихте на кораба?

– Дадоха ни чай с мед и усетих как енергията ми се завръща. Днес все още пия чай с мед, когато е студено и винаги си спомням как ме съживиха по един прост и безопасен начин. Невероятно е колко ни помогна това. От човек, който едва се държи в съзнание, изведнъж станах човек, който пише съобщение на кръжащия над главите ни американски самолет.

– Това са първите съветски хора, които срещате…

– Да, те се държаха точно като човек към човек. Бяха страхотни и много любопитни. Но ние не говорехме руски, така че не можехме да общуваме много добре. Радистът бе единственият английско говорящ и на кораба имаше места, където не можеше да ходим, така че не го правехме. Очевидно не можехме да ходим на моста или в машинното отделение. Но иначе ни позволяха да се разхождаме където пожелаем.

На “Мис Сенявина” му отне 48 часа, за да стигне до Петропавловск-Камчатски. Американският екип е откаран в болница, а скоро след това се прибира у дома в САЩ.

Финална благодарност

На спасителите и спасените им отнема близо 25 години, за да се свържат отново. Опитите на спасените да изпратят писма и колети на екипажа на “Мис Сенявина” са неуспешни в продължение на дълги години и едва през 2003 г. американците научават името на спасителя им – Александър Арбузов. Скоро, те успяват да се срещнат с Александър и екипажа му в Лас Вегас.

– Какъв беше първият Ви въпрос към Александър?

– Попитах го: “Александър, защо в онези трудни времена между Брежнев и Картър и нашите страни – защо реши да търсиш и да спасиш американски военни шпиони?”. А той ми каза: ” Защото и двамата сме мъже в морето и аз трябва да ти помогна”. Може ли да се каже по-добре?

– Какво впечатление Ви направи Александър?

– Той е невероятен, много честен и грижовен. В Лас Вегас се превърна в истинска звезда – трябваше да му оставим малко време със семейството, защото постоянно бе с нас. Казаха ми, че е станал капитан само на 28 години и е повишен в най-висок ранг заради доброто си представяне.

 

– Познахте ли се?

Мисля, че видях Александър на “Сенявина”, но по онова време той не спомена нито веднъж, че е капитанът.

Александър Арбузов неотдавна напусна този свят. Помолен да изрече последните си думи към капитана, Ед каза: “Искам да кажа, че днес съм жив единствено благодарение на него. Винаги ще го помня и ще разказвам на всички за него. Имахме голям късмет, че капитан на онзи кораб бе Александър. Благодаря ти, Александър”. / bg.rbth.com