В НШЗО „Христо Ботев” – Плевен: Отличниците ставаха офицери за 11 месеца

В НШЗО „Христо Ботев” – Плевен: Отличниците ставаха офицери за 11 месеца
Школата попълваше армията с хиляди младши командири всяка година
IMG_6284

Младежите се обучаваха в Народната школа за запасни офицери (НШЗО) „Христо Ботев” 11 месеца, като накрая ставаха старшина-школници, а отличниците – младши лейтенанти.

Това казва полковникът от запаса Иван Смарандов, който е председател на плевенския областен съвет на Съюза на ветераните от войните на България. Офицерската му кариера в продължение на десетилетия е свързана с НШЗО в Плевен.
След като през 1975 г. завършва военното училище, е разпределен в школата като командир на противотанков взвод в артилерийски дивизион.

През следващите години заема различни позиции в НШЗО, с две прекъсвания за служба в Чирпан и Сливен за общо три години. В школата достига до длъжността „началник на артилерията”. При големите реформи и съкращения през 2002–2003 г. напуска армията и продължава да работи в плевенския Военен клуб, откъдето е освободен преди две години.
„През 1901 г. с указ на княз Фердинанд е създадена школа за запасни подофицери за пехотните подразделения на войската в софийския квартал „Лозенец”. Указът е издаден по предложение на военния министър. След това школата се премества във военното училище – сегашната ВА „Г. С. Раковски”. После се разполага във военните училища във Велико Търново, Шумен и Силистра. През 1961 г. по разпореждане на началника на ГЩ генерал-лейтенант Иван Врачев школата е дислоцирана в Плевен от тези три места”, разказва Смарандов. Тук вече започва производство на старшини-школници за войската.
Обособени са три района. В първия се обучават свързочници и химици. Във втория – мотострелковаци, артилеристи, разузнавачи. Останалите специалности са в трети район. Това разпределение продължава около 30 г.

След мащабно преустройство и строеж на модерни учебни и битови корпуси в трети район там в началото на 80-те години на 20 век е събран целият личен състав на школата, като само школниците са 3000.

По думите на Смарандов в НШЗО се приемат наборници, които имат завършено средно образование с успех най-малко 4,50. След 11-месечното си обучение в школата те изкарват полагаемата им се отпуска и се отправят по разпределение по частите като помощник-взводни или взводни командири със звание „старшина-школник”, а отлчниците – „младши лейтенант”. Там служат още една година, отбивайки по този начин в пълен обем задължителната си 2-годишна военна служба. След това се зачисляват в запаса със звание „младши лейтенант”. Това беше простата схема на попълване с младши командирски състав на нивото взвод–рота във войската.

В НШЗО школниците се обучаваха лекционно и чрез практически занятия до обяд, а след това – в часове по самоподготовка, припомня Смарандов. Те изкарваха и два полеви учебни лагера – зимен и летен.

„Особено затруднение школниците имаха по физическа подготовка, тъй като на шестия месец държаха по 5 изпита, а на 11-ия месец бяха държавни изпити. А нормативът в изпита по физическа подготовка например на висилка беше най-малко 3 коремни възлизания за оценка три. Освен това имаше крос 3 км в Мъртвата долина и други изпити”, заявява с усмивка Смарандов.
Допълнително всеки месец школниците участват в т. нар. РУМБ-ове – ремонт на учебно-материалната база. Става дума всъщност за кратки еднодневни бригади за изграждане на полигоните – Николаево, Венеца, както и за други дейности – да речем, събиране през декември под снежната покривка на полето на неприбраната реколта от царевица… Интензивнстта на воинската служба в НШЗО-то е изключително висока заради напрегнатия и спазван до минута дневен режим, прилагането на уставите до последната запетая, взискателният учебен процес, безкомпромисните оценки на изпитите и всички допълнителни задължения като караул, дежурства по рота, участие в РУМБ-ове и т. н. Всичко това обаче беше с учебна цел, за изграждане на качествени командири за армията, обобщава Смарандов.
IMG_4723Музей на история и… спомени
Бившият първи район на школата сега е исторически музей. Сградата, издигната още през 19 век, подслонява богата експозиция, обхващаща периода от времената на първобитните хора до наши дни.
Но освен да разглежда историческите артефакти от различни епохи, всеки, служил някога в школата и специално – в първи район, неизбежно си припомня първата година от казармата си, изкарана тук. Защото втората, вече като старшина-школник, беше някъде във войската из страната, по частите.

Входната арка и днес си е същата, както преди няколко десетилетия. От нея вдясно беше входът към щаба на школата. В неголямото фоайе на втория етаж в специален стъклен шкаф стоеше бойното знаме на НШЗО „Хр. Ботев”. Тук се намираше и пост номер 1 на караула.
На двата етажа на сегашния музей някога бяха разположени обширните, повече от 100-местни, спални помещения на школническите роти – пет свързочни и една химическа, както и част от учебните кабинети. В бившата сграда на столовата, където имаше и киносалон, в момента е разположен плевенският държавен архив. Други някогашни казармени помещения пък се обитават от общински структури.

Дворът на школата сега е силно променен. Някогашният казармен плац, по който непрекъснато някой взвод или рота маршируваше, е стеснен за сметка на увеличените зелени площи, които превръщат територията в парк. Няма го паметникът на Хр. Ботев, няма я спортната площадка. В зелените площи са поставени оръдия от Руско-турската война.

В дъното на двора си стои сградата на караулното. Но в музея няма нито един щанд, нито един постер или паметен знак за славната история на школата. Нито дума за това, че тук са се обучавали хиляди запасни офицери през десетилетията…

И макар да я няма като музеен експонат, тази непредставена история продължава да е жив спомен за всеки, служил в НШЗО „Хр. Ботев”.

Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!


Loading...

Сайтът не носи отговорност за коментарите, който се публикуват от нашите читатели !

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.