Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България.
Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила.
Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година…
Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат.
И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!… Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно.
За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА. Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…
Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…
Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.
Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…
Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина…
Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм.
Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…
/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.