Преди близо 30 години съветските сили в Афганистан получават първите бройки от най-новия огнемет “Шмел” за изпитания.
Ефектът от изстрел с оръдието е толкова опустошителен, колкото и от този със 150-мм брутален артилерийски снаряд, което бързо му печели прякор, свързан с ислямската митология: “тръбата на Шайтана”.
Сега оръжието е в арсенала на всяка съвременна армия. То разполага с ракета с огнен заряд и е предназначено за извеждане от строя на лекобронирана и автомобилна техника и унищожение на жива вражеска сила, укрепена в къщи, пещери и други укрития.
Класическите ракети са използвани за тази цел още от Първата световна, но са неприложими за далечни разстояния, тъй като са ефективни едва на разстояние от 40 метра и са податливи на силен вятър.
Американските конструктори намират решението в края на 1960-те години при изпитанията на ХМ-191 във Виетнамската война, с който изстрелват 66-мм снаряди. Съветският съюз скоро се захваща със своя версия под формата на снаряд-ракета с огнева обвивка.
Ефективни и точни на над 200 метра, тези първи тестови единици елиминират нуждата операторът да доближава вражеските укрепления, като поставят началото на нова ера в историята на огнехвъргачките.
“Шмел” превъзхожда своите предшественици по изстрелването на термобарична бойна глава в допълнение към запалителната обвивка. Първоначалният взрив разпръсква спрей от течен експлозив, който се запалва чрез специален детонатор. Създавайки джоб с високо налягане от над 80 кубични метра, получената експлозия е опустошителна за противника, намиращ се в укритията си.
Дори преди горивно-въздушната детонация първоначалната експлозия поразява целта, без да прониква през защитните стени. Това незабавно вдига температурата до 2000 градуса по Целзий в цялата зона на поразяване, намалявайки шансовете за оцеляване до нулеви, докато вражеските сили, разположени в по-отдалечени от епицентъра места, претърпяват сътресения и наранявания от компресията.
След като “Шмел” официално влиза в употреба през 1988 г., масово произвежданите единици се сдобиват със заряд, способен да прониква през леки бронирани превозни средства, тухлени и бетонни стени.
Те пробиват дупка, през която влиза основният снаряд, след което зарядът заличава всичко вътре. Но дори и със своите превъзходни характеристики оръжието е лесно за производство и струва малко повече от обикновен 150-мм артилерийски снаряд.
Използван широко в многобройни войни и локални конфликти, “Шмел” служи като “джобна артилерия” за пехотата в гражданските войни, където противниковите сили често се бият в непосредствена близост до гъстонаселени райони. По време на боевете в Грозни през 2000 г. напредващите федерални военнослужещи често се озовават в една сграда, а чеченските бунтовници – в друга на отсрещната страна на улицата.
Това прави използването на самолети и артилерия прекалено рисковано и може да причини жертви от приятелски огън. Бронираните превозни средства също са уязвими за ракети в тесните градски улици, а “Шмел” е най-ефективното средство за борба с врага в жилищни блокове, мазета и тавани.
“Не можехме да потушим чеченските позиции”, спомня си служител от вътрешното министерство, участвал в битката за Грозни. “Бяха направили процепи в стените на двуетажна тухлена сграда и стреляха с ПКМ и АК. Дори и снайперистите не можеха да ги свалят. Тогава нашите момчета извадиха “Шмел” и вкараха снаряди през един от прозорците. Къщата се разпадна пред очите ни.”
Съветските и руските войски, които са използвали оръжието в Афганистан и Чечения, често говорят как термобарични снаряди, попаднали в едноетажни каменни къщи, буквално вдигали във въздуха целия покрив. Директен удар върху леко бронирано превозно средство също гарантира поражение.
Днес “Шмел” все още служи в руската армия. И, както подсказва неговият прякор, до известна степен е психологическо оръжие, тъй като всява ужас сред вражеските редици, създавайки усещане за постоянна уязвимост и невъзможност да се избяга от “адския огън” на бойното поле. / bg.rbth.com
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG военният портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.