На 10 август 1946 г. е утвърден Закон за създаването на Граничната милиция.
Той освобождава Министерството на войната се от грижите по охраната на границата и при Министерството на вътрешните работи се учредява Управление на граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата.
Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на войската. На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.
От 1948 г. до 1957 г. функционира Гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. – Народно военно гранично училище, което подготвя младши офицери за нуждите на Граничните и Вътрешните войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят също и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.
През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронни съоръжения, които през следващите няколко десетилетия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролно-следовата полоса (КСП).
Важен дял от силите и средствата на Граничните войски са и военно-инженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника. Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.
Полагат се грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на границите. Като съставна част от силите и средствата на Граничните войски те се използват в граничните наряди.
Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. По времето на граничната стража служебното куче е верен помощник на граничаря.
Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.
През 1947 г. на Граничните войски се предават първите морски единици – 2 катера тип „МО-4“, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника.
На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров – командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат 7 души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.
От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП – сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление „Гранични войски“. От 1962 до 1972 г. Граничните войски са на подчинение на Министерството на народната отбрана, но ГКПП остават към МВР. От 1989 до 1991 г. Граничните войски са обединени с Вътрешните войски (жандармерията) под общо командване и общо наименование Войски на МВР.
В средата на 20 век обстановката на държавната граница е усложнена. За периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. През следващите 2 години граничните наряди срещат още 218 въоръжени нарушители. През този период се осъществява организирано включване на местните жители в помощ на Граничните войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те са включени в паравоенната организация Доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди „Млад граничар“.
https://youtu.be/HvtAN-Lngyw
От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник „Граничар“ като седмичен печатен орган на Граничните войски. В сложно и динамично време той изпълнява задачите си и спомага за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. / senzacia-bg.com
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.