Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха.
Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.
Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград.
Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.
Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.
По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.
През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.
Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.
Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.
В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.
ЛЕГЕНДАРНАТА ТРЕТА АРМИЯ НА НРБ И ОТБРАНАТА НА БЪЛГАРИЯ В ЮЖНО НАПРАВЛЕНИЕ
Руснаците искаха от нас да задържим турците до седем денонощия, докато пристигнат
Разработвали сме и краен вариант да отстъпваме най-много до Стара планина
Срещу Гърция никога не сме се готвили сериозно за война, защото те нямаха намерение да ни нападат
Генералът-легенда Кирил Косев е роден на 27 май 1919 г. в Сибиу, Румъния и почина на 9 март 2016 г. (96 г.). След като семейството му се преселва в България, става активен деец на РМС, участва в партизанското движение, бил е командир на Горнооряховския отряд. От този период има три смъртни присъди.
След 9 септември 1944 г. служи в Разузнавателния отдел на Щаба на войската. По време на култа към личността е обявен за агент на чужди разузнавания и враг с партиен билет. През 1954 г. е оправдан. На следващата година става началник-щаб, след това командващ Трета армия. През 1966-1971 г. е заместник-министър на отбраната. Бил е началник на Главното политическо управление на армията. В партийните среди става известен с критиките си към режима на Тодор Живков. През 1984 г. по предложение на Добри Джуров генерал-полковник Косев е уволнен. През 1992 г. по политически съображения пък президентът Желю Желев го разжалва в редник. Написал е няколко военно-исторически труда за Балканската и Междусъюзническата война.
През 60-те и 70-те години структурата на въоръжените ни сили претърпя сериозна реорганизация. Тогава се създадоха танковите бригади в България. Аз командвах Трета армия и тя имаше две танкови бригади: 13-а в Айтос и 24-та в Сливен.
Трета армия бе най-голямата във войската ни. На мое подчинение бяха над 40 000 души и хиляди единици бойна техника. Трета армия бе и главната ни ударна сила. Тя преграждаше турското направление и основната й задача бе да отрази евентуална агресия на южната ни съседка. Едни от най-тежките ? гарнизони бяха в Звездец, Грудово, Елхово, Болярово, Долен Чифлик. Някои от тях, като Звездец и Грудово, бяха към 33-ти мотострелкови полк в Бургас.
Впрочем аз създадох тези два гарнизона. В Министерството на народната отбраната се оплакаха, че неправилно разполагам войски. Висшите началници искаха частите да са дислоцирани западно от Странджа, примерно в района на сегашното с. Факия. Извикаха ме в министерството и ме попитаха защо там разполагам поделения. Този въпрос ми зададе лично тогавашният военен министър генерал Иван Михайлов. Аз по това време като командващ армията бях със звание генерал-лейтенант.
Обясних на карта и с показалка, че главният удар на турската армия ще е в долината, в равнинна местност, а не в планината. Заявих, че ако разположим поделенията западно от Странджа, рискуваме турската армия да влезе през Малко Търново и да излезе в района на Бургас. Така лесно и бързо ще превземат Югоизточна България, без да се усетим. А така, както аз бях дислоцирал войските, ние държим р. Марица и Елховската равнина, където е и 7-а дивизия. Беше изградена и отбранителна укрепена линия, предимно от стари немски танкове „Майбах“. Те бяха вкопани в опорни пунктове от с. Факия до Източните Родопи. Границата между Трета и Втора армии бе р. Марица, но аз отговарях за цялата укрепена линия в полосата и на двете армии.
Плановете ми се базираха на идеята, че именно в това направление можем да окажем съпротива при евентуално нахлуване на вражески войски на наша територия. Съображенията ми бяха, че имаме укрепена полоса, 7-а дивизия в Ямбол, 13-а танкова бригада в Сливен и държим в района на Грудово (дн. Средец) по-голяма част от 16-а Бургаска дивизия. Ако турците нахлуят през с. Факия, тръгваме срещу тях, ако тръгнат от Малко Търново – пак ще ги посрещнем. Обясних всичко на чертежи и накрая се прие моето предложение.
Та както казах, основната задача на Трета армия бе отбрана срещу Турция. Тогава турците държаха срещу България Първа армия с численост 300 000 души, и то в мирно време, а ние бяхме 40 000, както вече споменах. В тези години турската армия бе 800 000 души, но заедно с жандармерия и полиция стигаше численост близо 1,2 млн. души.
Като заместник-министър по бойната подготовка имах вече поглед върху цялата система на отбраната на страната. Искам да подчертая, че срещу Гърция никога не сме се готвили сериозно за война, защото те нямаха намерение да ни нападат. Тогава Гърция имаше армия от 250 000 души и бе слаба, за да ни нападне сама. Освен това гърците отчитаха и се съобразяваха, че зад нас стои СССР. Докато срещу Турция се готвехме сериозно да отблъснем евентуална агресия.
Ние можехме да удържим турската армия на Сакар планина и възвишенията около Бургас – Ямбол – Грудово. Руснаците искаха от нас да ги задържим до седем денонощия, докато пристигнат и развърнат войските си. Освен това разработвахме и резервни разчети да ги допуснем най-много до Стара планина, ако се наложи.
Оттам не биваше да отстъпваме повече. Но това бе краен вариант. През 60-те и 70-те години имахме силна и добре подготвена войска, която достигаше 156 000 души. Само пехотата ни бе с численост 126 000 души с 2270 танка, 2232 БТР и бронирани бойни машини, 3454 оръдия и минохвъргачки. Въздушните ни войски пък наброяваха 22 000 души с 460 самолета и вертолета.
Във ВМС служеха 8500 моряци на 125 кораба и 4 подводници. Но най-голямото ни предимство бяха ракетните войски, каквито нямаха нито Турция, нито Гърция. Разполагахме със 100 пускови установки за тактически ракети „Луна-М“ с далекобойност 120 км и с установки за оперативно-тактичеки ракети „Скъд“ и СС-23, които имаха далекобойност съответно 300 км и 400 км. Те стигаха до Анкара, Истанбул, Атина и Белград.
Аз направих единствения реален пуск със „Скъд“ на полигона на съветската армия в Казахстан. После ходих специално в Москва да се моля и да искам разрешение да направим такъв пуск и в България. Руснаците ни разрешиха и изстреляхме ракета „Скъд“ от местността Ясна поляна, северно от Звездец.
Ракетата се издигна, летя 85 км над морето и порази цел в район северно от Балчик. На този пуск присъстваха съветски специалисти, които накрая ме похвалиха. Всичко приключи много добре, но след четири дена пристигна писмо от министъра на отбраната на СССР, с което се забраняваха пускове с оперативно-тактически ракети извън полигона в Казахстан. Иначе цялата ни войска разполагаше с много големи запаси от боеприпаси. Имахме такова количество патрони, снаряди, бомби и ракети с разчет да стигнат армията ни да е в състояние да води сама, без съюзници, 45 дена бойни действия, дори и ако е в обкръжение.
По онова време военните много помагаха за развитието на народното стопанство. Армията ни се нагърби и освен че водеше бойна подготовка, провеждаше учения, помагаше активно в строителството. Тя изгради много жилища. Построи Националния дворец на културата, там ръководител на обекта бе ген. Борис Карамфилов.
Комaндвах Трета армия пет години, като в три от тях изграждах курорта Слънчев бряг. При мен дойдоха представители от общината на Бургас и ме помолиха армията да окаже помощ в изграждането на комплекса. Малцина знаят, че там е най-хубавият черноморски пясък. Отидох да огледам района – прекрасна гледка с много дюни, но обрасли с трева, храсталаци и гори. Изнесох войската на лагер. Отначало почистихме тревата и храсталаците. След това махнахме дърветата, но запазихме дюните. Не ги пипнахме, те стигаха почти до морето. Когато разчистихме целия терен, се отвори много красива гледка.
Всичко просто блесна. Между селата прокарахме асфалтови пътища, но извън дюните. Нямаше построена даже и една барака. Ние изградихме няколко почивни станции. Войската строеше и водеше бойна подготовка. Не позволих едното да пречи на другото.
Работихме безвъзмездно, нищо не ни се плащаше. / Сливен сега.
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.