„Тихина“ между небето и земята

Монолог на Христо Христов – един от парашутното поделение

За „ТИХИНА“ малко се знае и излизат писания, които замъгляват истината. Затова ще се опитам да извадя военния парашутизъм от мнимата му анонимност. А повод да заговоря за неистини са някои публикации на Чони Чонев, който изведнъж реши, че поделение 20900/22580 „ТИХИНА“ е създадено от съветски инструктори.

Поделението се появи в новия си вид през есента на 1970 година. Като състав, база и материална част се формира и попълва от средата на септември до края на ноември.

Аз имах честта да попадна в това поделение. Първият ми работен ден беше 22 октомври 1970-а. Кълна се, че не съм зървал съветски инструктори през целия период до ’95 година, когато се пенсионирах.

Започнах като помощник-командир на група, пенсионирах се като командир на група и две години бях инструктор по въздушнодесантна подготовка.

Поделението имаше назначен инструктор, но подготовката се прекъсна и през ’71 година ни пребазираха край Пловдив за едномесечна интензивна подготовка, която спокойно и без излишни разходи можеше да се проведе на летище Калиманци: варненският аероклуб по това време бе сред челните в страната. Никой от създателите на поделението и в началото, и по-късно не подходи далновидно, особено по отношение екипирането със съвременна материална част… А в Пловдив поради някакви гафове с летателната техника (казаха, че маслото на вертолетите им не е наред) тренирахме, подготвяхме се и накрая… се върнахме. Без нито един скок.

Първия скок го направихме в района на с. Калиманци на 3 юни 1971-ва с вертолет Ми-4 No15. Под наистина вещото ръководство на старшина Богдан Кацаров. „В района на Калиманци“ не значи на летището: скоковете се извършваха далеч от цивилни хорски очи. Моят първи скок е точно от онзи Ми-4, който е в двора на Военноморския музей. Все отлагам, но съм решил да се снимам пред него за спомен…

И започнахме каляване в регулярен военен парашутизъм. Той има своите особености, многообразен и сложен е. Цивилните парашутисти не изпълняват типичните въздушнодесантни сокове. Обучението по военен парашутизъм има своя логика. Започва се с опознавателен скок и се продължава с нощни скокове. После идват скоковете с оръжие (противогаз и АК) – дневни и нощни, с оръжие и снаряжение, пак – и дневни, и нощни. Контейнерът със снаряжението се привързва под седалището и тежи до 30 килограма. Той се отваря, когато наближи земята, на 150 – 200 метра от нея. Увисва под теб на деветметрово въже. И те предупреждава: той като тупне, трябва да си готов и ти да се приземиш след секунди. Следват скокове на вода с оръжие и снаряжение – дневни и нощни. В море и езеро. Първият ми се случи край остров Болшевик, бяхме всички колеги от страната и макар да бях настинал, хареса ми, защото не си набиваш петите, а ако има подходящ вятър, може малко и да глисираш… влачи те. И накрая са скоковете в сложни условия, тоест при приземен вятър над 5 м/сек. Това бе ограничението за начинаещите младоци: при по-силен вятър те не скачаха. Но понякога е непредвидимо. Случвало се е в района на Балчик горе вятърът да е лек, а долу – 13 м/сек. Вече си скочил, няма връщане. А ПД-47 (парашут десантный, образец ’47) е с цял купол, няма прорези, няма как да го „погасиш“, влачи те, докато успееш да се изправиш. Трябва да придърпваш долните колани, но е много трудно. Мен ме е влачил по 50 – 60 метра. Запасният парашут на гърдите ми се протри целият… Едва тогава тренирахме много трудния скок над гориста местност, особено вечер. Трябва да се пазиш от клоните. Е, да, гледали сме го много по филмите, но друго е да го преживееш… Помня: в една 30-годишна гора падам, свил съм се като ембрион, краката прибрани, с колене в челото, ръцете кръстосани, с длани, обхванали наведената глава. По едно време се чу шумолене. Парашутът спря и шумоленето спря… Имахме и скокове със стабилизиращ парашут и скокове със забавяне на отварянето на основния парашут.

Подготовката се ръководеше от двама инструктори: Пейчев и Няголов. Скачахме предимно в района на Калиманци и лагерувахме в района на Балчик. Там също скачахме и също далеч от цивилни погледи, по селата. Излитахме от военното летище с Ил-14.

В този период отделянето на летателния апарат ставаше по разчет на щурмана и особено при нощните скокове беше истински кошмар: разчетът винаги беше неточен и след приземяването мъкнехме парашута в преносимата чанта километри до целта.

Като парашутист се усетих през лятото на 1974 година. Тогава с още пет души бяхме командировани на летище Калиманци да овладяваме техниката на скачане със спортни парашути. Далечната цел беше по случай 9 септември (30-годишнина) да се приземим на стадион „Юрий Гагарин“ (сега „Варна“). Започнахме подготовка под ръководството на Иван Каракашев. Защо едва тогава почувствах парашутизма ли? Заради свободното падане. Скачаш, политаш надолу и след определено време се отваря основният парашут. Аз стигнах до 30 секунди свободно падане. Дотогава бяхме скачали на автоматично отваряне на парашута, две-три секунди след отделянето. Благодаря на Иван Каракашев, той беше знаещ и можещ треньор и педагог.

Дотогава скачахме с ПД-47, а сега – със спортен парашут, за да придобием право да скачаме с УТ-15, по това време – най-добрия спортен парашут. Съветски, с много добри качества.

И тъкмо придобихме тези умения и възможности, дойде височайша заповед да не правим демонстрационни скокове, да ги правят цивилните. И оттогава на празника на флота не ние, а те участваха в парада. Затаих у себе си много огорчение и въпроси. Тези скокове навсякъде по света ги правят военни парашутисти. И при американците, и при руснаците беше и е така.

Не знам кому беше нужна тази тайнственост, тази „скритност“. Колкото човек е по-празен като съдържание, толкова по-често пуска тази завеса на секретност…

Така че след като на 30-годишнината ни подрязоха крилата, продължихме с военнодесантните парашути. А естеството на поделението беше такова, че по-добре би било да се скача със спортни парашути. Това не е тайна, навсякъде се прави така.

Десантният парашут е предназначен за извършване на масови скокове – на повече от 30 души. Той е обикновено цял, с квадратен (ПД-47) или кръгъл купол (Д-1-6, ПСН, Д-6) с малка скорост 3-4 м/сек, трудно и бавно можеш да промениш посоката му. Съвременният спортен парашут, тип „летящо крило“, развива хоризонтална скорост 15 – 18 м/сек, завърта се на 360 градуса за максимум 5 сек позволява отделяне на купола с носещите колани от подвесната система за броени секунди. При десантния трябва да се режат коланите, ако основният купол е само частично отворен. Десантните поделения скачат с десантни парашути, и ние започнахме с тях. Но задачите, които имаше да изпълнява поделението, изискваха да управляваме парашутите. Което да позволи да се приземиш където искаш. А ние бяхме почти неуправляеми. Можеш да обърнеш парашута по вятъра, срещу вятъра – и толкоз.

И започна личната ми борба да скачаме със спортни парашути. Както в цял свят.

Защото ние продължавахме със стандартната подготовка и само един лъч се виждаше в края на тунела: лека-полека се интегрирахме с аероклуб „Варна“ благодарение на Радослав Марев и Валери Алексиев. Обнадеждаващи новости имаше и в ОПЛЕВ „Чайка“. С признателност си спомням съвместната работа с екипажа на вече о.з. Лалев.

Започнахме скокове от Ан-2 и сами да си правим разчетите. Взехме да се готвим поне част от състава да мине на спортни парашути.

През 1978 г. пробвахме да изпитаме парашут УП-9С, но преди четири години той бе спрян от употреба.

Често ме питат как преодоляваме страха. Страхът е напрежение пред неизвестността. Овладееш ли напрежението, овладяваш страха. По време на службата два пъти ми се е налагало да отварям запасен парашут, но и двата пъти – за късмет, при пълен отказ да се отвори основният. Ако отварянето е частично, при опита да се отвори запасният парашут парашутистът се върти около оста си, парашутът се заплита в носещите върви и става страшно.

Но истински страх изпитах за първи път, когато трябваше да бъда спускач – когато надвиснал над бездната гледах дали ще се отворят всички парашути под мене.

През ’79-а реших да сменя стереотипа и станах парашутен инструктор. Изкарах опреснителен курс в Пловдив. И на него случайно разбрах, че съществува състезание по парашутен многобой. Колегите в Пловдив знаеха, ние – не. Така ни изолираха – сакън, светът да не ни види и ние да не видим свят. Бяха ни забранили дори да си носим парашутите в поделението. Това стана, след като построиха моста, някъде около 1975/76-а. Дотогава се прибирахме с парашутите в поделението, но когато от моста вече можеха да ни видят, трябваше да се крием.

Та в Пловдив разбрах за многобоя, уникално българско състезание… и се запалих. Запалих се и започнах да чукам на разни командирски врати. Отвсякъде – отказ да участваме. Осем години си късах нервите. Дебели глави има по високите етажи! А през това време качествени хора си заминаха от поделението. Осем изгубени години. Едва през 1988-а участвахме. И кой загуби от това! Хората, които изтърваха възможността да се пробват. Добре че имаше и разумни хора сред военните. Много ми помогнаха Митев, Пенчев, Кирилов, Тодоров, Станев.

Много тежко състезание е! Скача се със снаряжение: оръжие, противогаз, а ако наблизо има вода, под парашута се поставя и спасителна жилетка. Това тежи, обременява много. Когато се приземи последният от отбора, се засича времето. Прибират се парашутите на едно място, отива се на сборен пункт, където дават данни за движение по азимут – 4 – 5 километра с 4 контролни врати по насечен терен. Не минеш ли през контролна врата – наказателни точки. После – преодоляване на водна преграда с гумена лодка. До последната контролна врата е стрелбище. Автомат с прибор за безшумна стрелба. Стреля се от сто метра в кръгла мишена. За точки. След стрелбата се влиза в едно трасе: марш на скок – с противогаз около 250 метра трябва да се преодолеят максимално бързо. Черен, равен път. После се хвърлят две гранати: едната – над 40 метра, другата – в цел. След това гледаш да забиеш три бойни пластини в цел – силует в цял ръст. Към края – 15 метра пълзене под тел. И на самия финал трябва четирима да носят петия на ръце 200 метра. Общото разстояние, което се изминава в многобоя, е 20 км.

А през ’88-а, на първото си състезание, се издънихме яко. Беше на 40 км южно от Асеновград. Ужасно интересно: един триъгълник, от двете му страни – дълбоки долове. И ако не уцелиш момента на отделянето от самолета, отиваш право в гората. Така стана и с нашия петчленен отбор. Един трябва да прави разчета. Нашият човек явно го беше направил зле. Само аз успях да се закрепя на ръба на тази триъгълна площадка.

И така, първата година – провал (само на стрелбата бяхме трети), а след това, до 95-а, когато се пенсионирах, бяхме неизменно в тройката. През 1993-а дори станахме първи на груповия доцелен скок, бихме всички парашутисти. Доказахме, че вече по нищо не отстъпваме на хората, които някога ни обучаваха.

И днес с прискърбие наблюдавам как старите навици не се заличават. Трябва да спре практиката да се орязват програмите за парашутна подготовка. Или да карат доказани професионалисти да броят приборите в столовата на новобранския център.

Винаги си спомням един старши началник, от когото зависеше почти всичко във военния парашутизъм. На въпроса защо не скача със спортен парашут, той ми показа подметките на парашутните си обувки – там бе залепил неколкосантиметрова пореста гума…

Междувременно през 1980 г. в поделението дойде парашутният инструктор Ростиславов с 4000 скока зад гърба си. И в края на 80-те мечтата ни да скачаме със спортни парашути се осъществи.

Опасно нещо е все пак парашутният скок. Всяка година на 11 юни правя крос и се покланям пред гроба на едно от момчетата, което загина.

Искам да поздравя всичките си бивши колеги, тези от поделение 22580 и да се поклоня пред вечната памет на онези, които си отидоха от този свят, като изпълняваха воинския си дълг.

…………………………………………………………………………………………………………………………………

Със заповед на министъра на отбраната № 00110 от 08.08.1970 г. се сформира военно формирование 22580 – Варна- „Тихина“ на 01.10.1970 г.

Сп.Клуб ОКЕАН честити празника на всички бивши и настоящи тихинайци! Бъдете живи и здрави!

1 октомври 1970 г. се счита за рожден ден на поделението на ВМС за специални операции. То обаче има дълга и трудна предистория. През периода 1958-1959 г. във флота се обсъжда възможността и се отработват отделни задачи, които през 1960 г. влизат във функциите на специализирано поделение, което започва организирана водолазна и парашутна подготовки. Набират се кадри, усвоява се новопостъпваща техника и имущества, създават се учебни програми и пособия, сменят се райони, активна бойна подготовка се води на място и в други поделения на армията. През 1961 г. се провеждат първите учебно-тренировъчни парашутни скокове, а през 1962 г. поделението вече заема ІІІ място в Общоармейския парашутен многобой. Едва създало организация на службата и усвоило кръг от свойствени задачи, но вече съизмерващо се с колегите си по света и у нас, поделението е закрито за около 7 години. Съкращават му щата…

През 1970 г. поделението се ражда повторно и окончателно. Но отново започва с изграждане на района, набиране на кадри, организиране на учебния процес и службата и всички други перипетии, съпътстващи стремежа на ентусиазирания личен състав към мъжество, отговорност и професионализъм. Първи командир на поделението е капитан ІІІ ранг (в последствие І) Веселин Цветков. Началото на въздушно-десантната подготовка е поставено с помощта и в района на парашутния полк в Пловдив. Първите парашутни скокове от вертолет са на летище Калиманци. Сериозни грижи се полагат и за водолазната подготовка. При цялата им секретност командосите се разчуват във флота защото в ученията обикновено играят чуждите диверсанти, а способността им да се появяват изненадващо от суша, въздух, вода и под вода материализира необходимостта от едно важно направление в самоотбраната на корабите и бреговите поделения. Днес то има ново име, отговаря на съвременни рискове и заплахи, а силите за специални операции, много повече „свои” решават отговорни задачи в системата на националната и коалиционна сигурност. В антитерористичната им компонента се въплътени дръзновението

и опита на стотици момчета, бързо превърнали се в мъже, за които „Тихина” не е толкова име на един от районите, в който са служили на родината, а по-скоро парола за мъжество и другарство.

Обявено през 1980 г. за „брегово поделение – първенец на флота”, от 1987 г. то ежегодно се включва с отбор в общоармейските състезания по парашутен многобой, завоюва призови места, мерейки майсторство през последните години и с представителните отбори на други държави. Проплавали достоен 35-годишен фарватер, днес „Черноморските акули” участват във всички крупни национални (на военноморските бази и флота), двустранни и многонационални военноморски учения и операции, а техните мъжествени, рискови и професионални действия са белязани както с всеобщото флотско уважение (по празници – от възхищението на гражданството), така и от два войнски паметника.
Източник: socbg.com