На 21 август 1968 г. пет държави – членки на Варшавския договор, нахлуха с войските си, за да потушат т.нар. контрареволюция в Чехословакия. Сред тях бяха и поне 4000 български войници от поделенията в Елхово и Харманли. Времето и политиците така и не дадоха категорична присъда на това настъпление срещу една суверенна държава. Някои призоваха участниците, повечето редовно служещи войници, да се извинят. Виновни ли бяха те?
По-надолу публикуваме част от спомените на Валентин Стойчев, тогава ефрейтор в полка в Елхово. Днес името на рано напусналия ни талантлив театрал е изписано на една от фасадите в центъра на София. „Театър 199” се казва Валентин Стойчев.
Военната ми служба през пролетта и началото на лятото на 1968 г. премина в лагерни условия. Беше се занизала поредица от военни учения и работа на различни военни обекти. Практически бяхме откъснати от ставащото по света – пощата идваше нередовно, радио и телевизия нямахме, а няколкото, получавани със закъснение, вестника отиваха в ръцете на офицерите. До уволнението ни оставаха месеци, а на една голяма група, в която попаднах и аз, предстоеше да излезе в домашен отпуск в началото на август. Брояхме дните и мечтаехме за София, която се готвеше за световния фестивал на младежта и студентите.
На 8 юли се завърнахме в поделението.
Започна монотонно казармено ежедневие
Малкото свободно време, което ни оставаше, използвахме, за да отговорим на натрупаните по време на отсъствието ни писма, и прелиствахме пресата. На 6 юли беше извършен атентат срещу Роберт Кенеди. На 16 юли вестниците публикуваха съобщение за проведената във Варшава среща на партийните ръководители на СССР, НРБ, УНР, ГДР и ПНР. От българска страна в нея бяха взели участие Тодор Живков, Станко Тодоров, Пенчо Кубадински и Борис Велчев. На другия ден на първите страници на вестниците беше отпечатано писмото на централните комитети на комунистическите и работническите партии, взели участие във варшавската среща, до ЦК на ЧКП.
От тук нататък ще се придържам към записаното в дневника.
21 юли, неделя. В 03,15 часа в поделението е даден сигнал за тревога. Излизаме неохотно, действията ни са автоматични, почти рефлекторни от многократните тренировки. Ругаем автора на тревогата и сънливо очакваме да минат проверяващите и дадат отбой. Вместо тях пристигат бронетранспортьорите. Настроението ни съвсем се разваля – неделята ще отиде в почистването им.
Потегляме в неизвестна посока. В тъмното някой се шегува, че не е прилично по такъв начин да се безпокоят отпускари и че навярно това е последната ни тревога, преди да се отправим към домовете си. След 40 – 50 минути колите спират. Развиделява се. Наоколо е рехава гора.
Строяват ни по роти. Отнякъде се появяват офицери с доста високи чинове – полковници и подполковници. По безжичния войнишки телефон пошепват, че са от министерството. Започват да проверяват снаряжението ни много внимателно, на всеки войник поотделно.
Оказва се, че не всичко е както трябва. Заповядват ни да отидем до поделението и да приведем снаряжението си в изправност. Пеша. Разстоянието е над 20 километра.
Ротният е бесен. И той ще трябва да върви. За собствено успокоение дава команда „Газ”, което означава да си сложим противогазите, последвана от „Бегом”. Това ни е добре познато – по-голямата част от воинското ни „обучение” мина по този начин. Имало е дни, в които сме сваляли противогазите само в столовата.
По обяд, екипирани по всички изисквания на устава, излизаме през портала на казармата.
Никой не подозира, че вече сме участници в една от най-големите военни операции в следвоенна Европа
До 21 август остават 31 дни.
24 юли, сряда. Малко преди да съмне, колоната спира. Дават почивка. Все още е много тъмно, за да се ориентираме. Утрото ни поднася изненада – пред нас е морето. Бързо определяме, че сме южно от Бургас. Държим се като малки деца от най-затънтената провинция, посрещайки и изпращайки всяка кола, прелитаща по новото шосе за Созопол.
Очакваме всеки момент да ни съобщят в какво учение ще участваме, но офицерите мълчат – те или са в неведение, или съзнателно крият.
26 юли, петък. Много по-рано от обичайното сме на крак. В залива отново има военни кораби. Насочват ни към друг пристан. Корабът, на който се качваме, е десантен и събира четири бойни коли. Товаренето и закрепването на машините трае минути. Отвеждат ни по горните палуби. Попадаме в компанията на съветски моряци. Завързват се бързи непринудени запознанства. Разменяме си цигари. Скоро сме в открито море, плаваме на север.
27 юли, събота. Към обяд започваме да приближаваме към сушата. Подготвяме се за десант. Наоколо не се виждат никакви села или постройки.
Вечерта се придвижваме до малка жп гара с дълга товарна рампа. Коловозите са изпълнени с празни вагони. Натоварваме техниката, а нас ни отвеждат в конски вагони, с които са сковани нарове. Композицията е доста дълга. Към 22 часа потегляме.
30 юли, вторник. От войници от кухнята научаваме, че най-близкото селище се нарича Стребичево.
Следобед ни разрешават, почти заповядват, да напишем по едно писмо до близките си. Поставят ни и условия – в него не трябва да се упоменава къде се намираме, нито какво ни предстои и накрая – не трябва да се иска отговор.
1 август, четвъртък. Чуждите радиостанции съобщават, че по съветско-чехословашката граница се забелязва движение на военни части.
19 август, понеделник. Всеки командир на бойна машина получава подробна топографска карта за маршрута от гората, в която се намираме, до крайното местоназначение в гр. Банска Бистрица – предприятие, учреждение или обществена сграда. В зависимост от задачата се комплектоват и най-подходящите боеприпаси. Нашият взвод при необходимост ще трябва да завземе дървопреработвателна фабрика и затова натъпкваме БТР-а със запалителни патрони. Даваме си сметка за мащабите на подготовката на предстоящата операция.
Всичко е разработено до детайл, а това не може да се извърши за няколко дни
20 август, вторник. Напрежението е огромно. Вече никой не се съмнява, че навлизането в Чехословакия е въпрос на часове. Мотаем се около бронетранспортьорите. Към обяд идва нареждане водачите на машините да легнат да спят. Това ни подсказва, че ще тръгнем през нощта. Поотпускаме се, шегуваме се нелепо. Офицерите са безкрайно внимателни с всички.
Тревогата прозвучава при здрачаване. Сбогуваме се и се разделяме по машините. Проверяваме радиовръзката. Чакаме. В 20,30 часа московско време колоната потегля към съветско-чехословашката граница. Често спираме, за да дадем път на други военни колони. Явно близките околности са приютявали огромна армия – войска и военна техника.
21 август, сряда. 0,20 часа по Прага.
Преминаваме границата. В обратна посока ще я преминем след 63 денонощия на 23 октомври
(Два дни по-късно от една чужда радиостанция чуваме, че военният контингент, навлязъл в Чехословакия, наброява 500 000 военнослужещи.)
Същия ден сутринта хората в България са прочели във вестниците: „БТА е упълномощена да съобщи, че партийни и държавни деятели на Чехословашката социалистическа република са се обърнали към Съветския съюз и другите съюзни държави с молба да окажат помощ, включително и помощ с въоръжени сили…”
Обръщението никога не беше публикувано.
Исак Гозес, blitz.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.