За добро или зло казармата вече я няма. От нея останаха само спомените на няколко поколения мъже, разказвани с вълнение и гордост пред жени, деца, внуци и съседи, останаха и хиляди приятелства до гроб.
Някои описват онези времена като цял пласт от българската култура, който в момента се изпарява в небитието. Пласт, наситен с фолклор, изстрадан опит, стратегии за оцеляване, герои, подлеци и приспособленци. За други пък службата беше безсмислена загуба от времето на целеустремения млад гражданин. Но и за тази част, както и за много други от нашата история, трябва се говори деликатно, защото истината е толкова пъстра, колкото и човешките съдби.Предлагаме ви да се върнем за миг назад във времето и да съживим всичко онова, което навремето вълнуваше душата на войника.
В топлата есенна утрин пред поделението са се струпали хиляди хора. Плахи момчешки погледи се озъртат наоколо. Бащите дават последни наставления на синовете си, угрижените майки гледат жално децата си и очакват от тях след година, две да са „станали мъже“. Гаджетата обещават да дочакат 900-те дни, но надали… Последни думи, силни прегръдки, още няколко крачки и цивилният живот остава в безгрижното минало. Момчето вече не е просто синковец, а редник. Той вече е в казармата. Казармата, която в следващите месеци ще е неговият бит, сън и мисъл. Старшината негова майка и баща.
Маршировки и строева подготовка с часове, отдаване на почест и поздравяване на командира. Нощното дежурство обаче е друга работа. Два часа спиш, два часа охраняваш другарите, лъскаш кубинките и почистваш коридора. Или сапунисваш и миеш коридора. И двете са верни. Разликата е в подготовката. Сапунката е едно от многото военни открития, за които се чудиш защо е необходимо. Мозайката в коридора блести, защото всяка нощ се почиства по специален начин. Първо се настъргва сапуна. Настъргва се с помощта на пружината от леглото. Добавя се одеколон, паста за зъби, крем за бръснене и вода. Разбърква се до хомогенна смес и се излива върху пода. С вълнен плат се попива и накрая се измива с вода. И така, докато се отмие цялата пяна образувана от сместа. А тя се мие трудно. Интересно, но изморително. И това по време на почивка. Естествено реалността е друга – 20 минути пазиш, 3 часа и 40 мин. спиш. А сапунката – може и само с вода и одеколон. Както казват в казармата – всичко мокро е чисто. И да мирише хубаво.
И така 2 месеца, маршируваш, отдаваш чест и сапунисваш. След това идва клетвата:
Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.
Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.
Готов съм винаги по заповед на народното правителство за защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.
Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.
Първата отпуска е като първата жена. Никога не я забравяш.
След клетвата всичко е различно. Започват учения, стрелби, тактики и най-вече започваш да даваш караул. Въоръжената охрана на поделението или караула е подобие на нощното дежурство, но не точно като него. Тук няма сапунки, няма лъскане на кубинки, няма и спане.
Поне в началото. В последствие караула ти идва като бонус. Не ходиш на тактики, не тичаш по няколко километра с пълно бойно, не лазиш с противогаз и не стреляш на ужким по въображаем противник. Но, както всичко в казармата, така и караулът те научава на нещо – как се спи прав, на клон, на един крак, че и докато левитираш. Едва ли има съпруга, син или дъщеря, която да не е слушала разказите на войника, неволите и радостите му. Ние, които сме служили на Родината, нашите бащи и дядовци и до днес не спираме да превъртаме казармената лента и дали, защото човекът е устроен да помни само хубавото, често казваме, че в казармата сме преживели едни от най-хубавите години в живота си.
Много жени, от своя страна, помнят как са изпращали момчето си, как са плакали и писали дълги среднощни писма. В семейните албуми сега се пазят купища снимки, които следващите поколения едва ли ще разберат. Защото само онзи, който е носил въшкарника, знае цялата истината!
Източник: socbg.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.