От над 800 000 съветски жени, които се бият през Втората световна война, само няколко десетки успяват да станат водачи на танкове в съветските танкови армади.
Не е лесно да управляваш танк по време на Втората световна война. За разлика от съвременните си колеги, танковете в онези дни причиняват голямо физическо натоварване и изискват висока концентрация от страна на водачите. Не е лесно дори за мъжете, така че идеята за назначаване на жени за водачи на танкове изглежда напълно абсурдна.
Въпреки това, преодолявайки предразсъдъците и всички пречки по пътя си (буквално), някои съветски жени успяват да си спечелят правото да бъдат част от танковите екипажи на бойното поле. Много от тях получават званието “Герой на Съветския съюз” и още други високи награди.
Отмъщението е сладко
Когато съпругът ѝ е убит в началото на Великата отечествена война, телефонистката Мария Октябърская решава да се присъедини към армията и да отмъсти за смъртта му. Въпреки това молбата ѝ е отхвърлена: Мария е доста стара (36) и има здравословни проблеми.
Все пак Октябърская няма намерение да се откаже. Тя продава всичките си притежания, за да ги дари за изграждането на танка Т-34 и дори пише лично до Сталин, молейки го да ѝ даде възможността да се бие на танка, за чието създаване е помогнала. Изненадващо Сталин одобрява искането ѝ.
През октомври 1943 г., след 5-месечна програма за обучение, Мария Октябърская се присъединява към съветската армия като водач на танк. Тя иска той да бъде кръстен “Бойната приятелка” и така става първата жена, управлявала танк в съветската армия.
Мария получава предложение да управлява команден танк, който никога преди не е участвал в бойни действия, но тя категорично отказва. Сред нейните най-добри попадения са артилерийско оръдие, няколко картечници и над 70 вражески войници. Тя пише до сестра си: “Аз убивам копелетата. Карат ме да виждам в червено”.
Пламенната бойна кариера на Мария обаче скоро приключва. На 18 януари, 1944 г. тя е ранена от парче шрапнел и умира в болница няколко месеца по-късно.
От Сталинград до Киев
През целия си живот Екатерина Петлюк мечтае да бъде пилот и да се издигне в небето. Когато обаче войната избухва, тя решава да стане водач на танк. “С танка ще изгоня германците от Украйна много по-бързо”, казва тя.
Лекият танк на Петлюк T-60, произведен от дарения на деца от Сибирския град Омск, по-късно става много известен.
Екатерина Петлюк не само доставя боеприпаси и спасява ранените от бойното поле, но също така участва в истински боеве. Тя успява да унищожи много укрепления, войници и бронирани превозни средства в битките за Сталинград и Украйна.
Веднъж Екатерина спасява живота на няколко офицери, които ѝ е наредено да транспортира с танка си. През нощта тя забелязва минно поле и спира танка на три метра от мините. Много години по-късно капитан Лепечин си спомня: “Когато ми казаха, че танкът ще бъде управляван от жена, се уплаших. Помислих си: По-добре да ходя пеша… Но как успя да усети минното поле?”
На този въпрос Екатерина никога не би могла да даде точен отговор.
“За нас няма път назад”
Свързочникът Александра Самусенко не само управлява танк Т-34, но е и единствената жена заместник-командир на танков батальон.
Александра е на 19 години, когато войната избухва. В продължение на няколко години участва в многобройни сблъсъци на различни бойни полета, ранявана е три пъти и два пъти трябва да изостави горящия си танк.
По време на битката при Курск танкът ѝ се озовава пред три танка “Тигър”. Въпреки легендарната си скорост и маневреност T-34 не е достатъчно добър за германските чудовища. Екипажът започва да се паникьосва. Александра ги успокоява с хладнокръвния си и решителен глас: “За нас няма път назад!”
Първият “Тигър” е свален веднага. Битката с останалите два продължава няколко часа, след което съветският танк успешно напуска бойното поле.
За съжаление Александра Самусенко никога не вижда края на войната. Тя е убита в сражение в Северозападна Полша, само на 70 км от Берлин. / bg.rbth.com
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG военният портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.