В началото на 1960-те г.СССР с основание е смятан за лидер в изучаването на космоса. Съветският съюз успешно изстрелва първия си изкуствен спътник на Земята (“Спутник”, през 1957 г.) и изпраща първия човек в космоса (Юрий Гагарин на кораба “Восток” на 12 април 1961 г.).
Отчаян, че изостава, президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди обявява само 43 дни след полета на Гагарин, че основната цел на страната му е да изпрати пилотиран полет до Луната през следващото десетилетие. Започва нова надпревара между двете световни свръхсили, която в крайна сметка печели Вашингтон през 1969 г. Защо обаче руснаците губят?
Управлението е пълна каша
Никита Хрушчов, който ръководи Комунистическата партия и СССР от 1953 г. до 1964 г., е известен като емоционален, непредсказуем човек, а подходът към програмата за кацане на Луната не е изключение. Когато се среща със Сергей Корольов, съветски инженер и проектант на космически кораби, който играе основна роля за изстрелването на “Спутник” и “Восток”, Хрушчов му казва, че държавните пари за програмата свършват.
Само година по-късно, през 1964 г., той казва на Коральов точно обратното: “Няма да оставим Луната на американците! Вземете всички ресурси, от които се нуждаете!”
Вместо обаче да установят пряка командна линия между правителството и учените, властите започват две конкурентни програми, разработващи кораби за полет до Луната и мисии за кацане. Едната се ръководи от Корольов, а другата – от друг академик, Валерий Челомей.
Подходът е обречен на неуспех, смята Алексей Леонов, космонавт, който работи с Корольов и е първият човек, излязъл в открития Космос. “Твърде сложните отношения между Корольов и Челомей и тяхното съперничество навредиха на общата ни кауза”, казва той пред “Комсоволская правда” през 2010 г.
Ракетният инструктор Борис Черток, който също работи за Корольов, е съгласен с тази теза. Както пише той в мемоарите си “Космически кораби и хора”, на фона на критиките от конкурентни учени Корольов е принуден да опрости проекта си (кораб Н-1) и да затегне бюджета. Това се оказва грешка.
И сякаш ситуацията и без това не е достатъчно лоша, ключовите фигури, работещи по лунната програма, са разделени и подменени, след като Хрушчов е свален от власт през 1964 г. Нещо повече – Корольов умира през 1966 г. “За нас, космонавтите, това бе почти краят на света”, спомня си Леонов. Според него след смъртта на Корольов властите започват да пренебрегват лунната програма.
Има други цели
Както Черток пише в книгата си, 1960-те г. са време на огромно напрежение между САЩ и СССР в свят, изправен пред ядрена война. Въпреки че СССР има надмощие в космическата надпревара след успеха на Гагарин, става ясно, че Вашингтон притежава 20 пъти повече оръжия от Съветския съюз. Москва, която се чувства застрашена от това, е принудена да действа и да започне да заделя все повече и повече пари, за да подсили въоръжението си (и при Хрушчов, и при следващите лидери) за сметка на космическите изследвания.
В резултат на това Съветският съюз изостава от САЩ в космическите технологии. Американската ракета “Сатурн 5”, която изстрелва “Аполо 11” в космоса през 1969 г., е в състояние да носи до 140 тона, докато най-близкият ѝ съветски аналог Н-1, създаден от Корольов и неговите наследници, може да носи едва 75 тона. Освен това американските ракети използват течен водород, който е енергийно по-ефективен от керосина, използван от руснаците.
Поради това всичките четири пилотирани ракети, изстреляни от СССР, търпят неуспех. А пък американците кацат на Луната на 20 юли 1969 г. с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин, които са първите хора, достигнали целта. Кремъл решава, че няма смисъл да се изразходват повече пари, след като Луната вече е спечелена от Вашингтон.
От друга страна, Черток обръща внимание в книгата си, че спестените средства помагат на руснаците да постигнат стратегически ядрен паритет през 1980 г. Това обаче е друга история за друг път.
Статията е част от поредицата рубриката “Защо Русия …?”, в която “Руски дневник” отговаря на популярни въпроси за Русия. / bg.rbth.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.