Защо наричат граф Игнатиев “графът на българите”?

Граф Николай П. Игнатиев / В книгата на Калина Канева са събрани 400 снимки, свързани с живота, делото и семейството му. / Архив

Защо решихте да напишете книга за граф Игнатиев – има много руснаци, свързали живота си с България, но Вие сте избрали именно него и дори сте го нарекли в заглавието на книгата “графът на българите”. Защо?

Калина Канева: Интересът ми към личността на граф Игнатиев се породи случайно. Бях много млада и току-що бях започнала да преподавам в училище, носещо името на граф Игнатиев. Попаднах в компания, където един от гостите знаеше много повече за руския дипломат, отколкото аз. Изпитах срам. Така започнах, заедно с моите ученици, да изследвам живота му и продължавам вече 50 години. Освен това, научих, че след Октомврийската революция в България е пристигнал да живее неговият по-малък син Николай Игнатиев. Тук той е работил в Националната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. Знаел е много езици и е участвал в каталогизирането на фонда на библиотеката. Имах късмет, че по това време той беше още жив, макар и много възрастен, и аз го посетих заедно с няколко деца в дома му в София. Това ме запали още повече. В дома му на стената стоеше портретът на неговата майка Екатерина Леонидовна Голицина, която направо ме хипнотизира от стената. Тя е направила също много за България. Заедно със съпруга си граф Игнатиев тя пише последната редакция на Санстефанския мирен договор – той диктува, тя пише.

Кое е най-важното, което трябва да се каже за личността на граф Игнатиев?

К.К.: Любов. Първо, много е обичал жена си – правнучка на Кутузов, Екатерина Голицина е една от руските красавици, знаела много езици, имала тежест в обществото. Любов към родителите. Има огромна кореспонденция с баща си. Едва ли не всяка седмица пише отчет до него. Тази обич, която тръгва от най-близкото обкръжение се разпростира към все по-широки и по-широки кръгове. Той е бил не само българофил, но и арабофил, въобще човекофил. Един много хуманен човек. Той казвал “в политиката трябва да има интереси, но и симпатии”. Това е неговото кредо. И там влизаме ние българите.

Откъде идва любовта му към България, какво я провокира?

К.К.: Той пише непрекъснато “нашият дълг към българите”, “нашето задължение към България”. Първо си мислех, че това е като към славяни, като към православни и то под робство. Но по време на Руско-турската война Николай Павлович е в България заедно с император Александър II в продължение на половин година. В едно от писмата до жена си, писано в град Бяла (тогава село), той казва: “Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий”. Това е отговорът.

Намерих едни мемоари от руското посолство в Цариград. В тях пише, че когато някой казал по време на среща, че Русия е получила православието от Византия, той веднага казва “не, не, от България е”. Самият той споделя, че когато тръгвал за България, всички му казвал, че тук има само гърци. Но той се убедил с очите си, че тук има едно племе – здраво, умно и с бъдеще. Започва да работи за неговото освобождение. До края на живота си е обичал България. Даже казват, че гробницата му прилича на гробница на български велможа. След освобождението е идвал няколко пъти в България, бил е гост на Славянското благотворително дружество, чийто председател е поетът Иван Вазов.

Граф Игнатиев става генерал на 26-годишна възраст – как е било възможно това?

К.К.: Явно Александър II наистина е бил демократичен и реформаторски настроен император. Той отменя крепостното право например… Игнатиев е изпратен на мисия в Средна Азия на 26 години. Подчинените му в съпровождащата група били големи ерудити и учени – астрономи, фолклористи, изобретатели. Те трябвало да станат екип и да изучат района. Николай Игнатиев водел със себе си и един отряд от 50 казаци, но “певчие” (пеещи). Местните племена се страхували и очаквали да ги гърмят, а те вървели и си проправяли път с песен. По това време неговите близки го смятали за загинал и, когато се завърнал у дома, бащата на графа се прекръстил, защото го помислил за привидение.

Калина Канева пред портрета на граф Игнатиев в Посолството на РФ в България. Снимка: Десислава Бонева

Той ли решава да смени военната кариера с дипломатическа или това е решение на руския цар?

К.К.: Той бил много ерудирана личност и това правело впечатление. Завършил е с медал военното училище, пишел стихове, преписвал Лермонтов, Пушкин… Решението е на царя. И наистина той имал дарба за това. Да вземем за пример откриването на руските консулства в Османската империя. Българите настоявали количеството на руските консулства да се увеличи в България и той съдействал и успявал да постигне това.

Какъв е приносът на граф Игнатиев за подготовката на Санстефанския мирен договор?

К.К.: Най-важното, което направил, е дипломатическото му и донякъде тайно участие в получаването на църковна независимост за България. Положил огромни дипломатически усилия да убеди посланиците на великите сили в Цариград да дадат на България статут на екзархат. Този екзархат заключавал в границите си всички населени места с етнически българи. Така България вече започвала да съществува като нещо обособено. След това на Цариградската конференция през 1877 г., която се провела в руското посолство в Цариград, посланиците на великите европейски сили взели единодушно решение, благодарение на атмосферата, която се създава там, и подписали документ да се даде автономия на България. Да, разделена е на две части. Това е било компромис. Но вече е имало граници. Границите на Санстефанския мирен договор по-късно повтарят до голяма степен границите на екзархата и документа, подписан на Цариградската конференция. Трябва да отбележим един детайл, който изглежда маловажен, но всъщност изиграл важна роля. Годините, в които граф Игнатиев оглавявал руското посолство в Цариград, се смятат за най-висш разцвет на руското влияние в Ориента. Това се дължи на личните му усилия – преустроил посолството, направил парк, всяка седмица устройвал приеми с лични средства, на които между танците и разходките се вземали много важни решения, тъй като на тях присъствали представители на всички дипломатически мисии. Игнатиев се обграждал с ерудирани, талантливи, широко скроени личности, които ставали негова опора. Игнатиев не понасял канцеларщината, тесногръдото чиновничество, а толерирал надличностните задачи, което по-късно било наречено “игнатиевска школа в дипломацията”.

Книгите на Калина Канева за Н.П. Игнатиев, издадени в България и Русия. Снимка: Десислава Бонева

Имало ли е българи в екипа около граф Игнатиев, който му е помагал за съставянето на Санстефанския мирен договор?

К.К.: Цяла България му е помагала – българите му пишели писма какво очакват от Русия, какво искат. Идвали писма дори от Тайните революционните комитети в Румъния. Това, за което го обвиняват по-късно в Русия, е, че вместо да раздели това парче земя, населено с българи, на съседните нам вече обособени държави, той подпомогнал създаването на още една държава – България. Граф Игнатиев не е имал право да отговори на обвиненията срещу него в печата. Император Александър III му е разрешавал само да му пише писма, ако с нещо не е съгласен. Тази кореспонденция е намерена. В нея се виждат обвиненията, че е позволил да се откъсне българската църква от гръцката патриаршия, че прави някаква държава. Той отговаря в писмата си, че всичко, което е направил, е било съгласувано с руския император и с министрите.

Единственото, което с никого не е съгласувал, а сам го е направил, е следното: прибавил е към българските територии градовете Варна, Бургас, Шумен, които тогава били още под турско влияние. Руската армия не била влязла още там, когато се подписвал мирният договор. Руският цар бил разпоредил мирният договор да се подпише пред стените на Цариград, а те го подписват в Одрин (тъй нар. Одринско споразумение), веднага щом турците се съгласили. Подписал го е братът на царя и главнокомандващ на руската армия Николай Николаевич. Все още не била освободена цялата територия, населена с българи. Граф Игнатиев е бил разстроен от това и заявил на брата на царя, че ако не бил брат на монарха, щял да понесе големи последици. Разбирайки, че това Одринско примирие оставя Варна, Шумен, Бургас под турско владение, графът добавя тези територии в споразумението на своя глава. Когато на Берлинския конгрес се разглеждат териториите на България и Санстефанският мирен договор, те включват и добавените от Игнатиев Североизточни територии. Този договор предвиждал турските бастиони не само да бъдат изпразнени, но и сринати. Царят ратифицирал този договор и те останали в пределите на България.