На 7 юни 1988 г. стартира съветският космически кораб „Союз ТМ-5“ с командира на полета Анатолий Яковлевич Соловьов, бординженерa Виктор Петрович Савиних и българският космонавт майор. Мисията продължава до 17 юни.
Александър Александров завършва Военновъздушното училище като летец-инженер през 1974 г. До 1978 г. служи в 22 изтребително-бомбардировъчен полк в Безмер, Ямболско. През 1977 г. Александров e избран за космонавт във втората група от програмата „Интеркосмос“, заедно с първия български космонавт Георги Иванов. На 1 март 1978 г. пристига в Центъра за подготовка на космонавти за преминаване на обща космическа подготовка. Готви се за космическия полет през 1979 г., при който е дубльор на Георги Иванов.
Това е решено в специално създадена за това комисия за избор на първия българин, който ще има честта да полети в космоса, където се развихря люта борба, вдъхновена от местния патриотизъм. На финала остават двама летци – Георги Какалов от Ловеч и Александър Александров от Омуртаг, Разградско. За Александър Александров, се застъпва неговият земляк, членът на Политбюро Пенчо Кубадински. Както личи по името му, той също е от Лудогорието (до 1934-а родното му село Лозница се е казвало Кубадин).
Ловешкото лоби, обаче се оказва доста по-силно. В него влизат ген. Добри Джуров, министър на народната отбрана от с. Врабево, Ловешко; Гриша Филипов, секретар на ЦК и член на Политбюро, бъдещ министър-председател; Милко Балев, началник на кабинета на Тодор Живков и по-късно член на Политбюро; председателят на президиума на БАН акад. Ангел Балевски. Последните двама са от Троян. В крайна сметка Георги Иванов Какалов, е определен за титуляр, а Александров остава негов дубльор.
Последното препятствие за първия ни космонавт се оказва неговата фамилия. Руснаците не я харесват, понеже на руски тя се превежда нещо като „Посерков” и съветските другари решават, че тя трябва задължително да бъде сменена. Така Георги Какалов става набързо Георги Иванов, фамилията, с която става известен. Към останалата подготовка той трябва да упражнява и новия си подпис. На 10 април 1979 г. той излита на борда на “Союз 33” със съветския космонавт Николай Рукавишников. Поради повреда на кораба двамата не успяват да се скачат с орбиталната станция. Животът им виси на косъм, но със самообладание и малко късмет те успяват да се приземят невредими и стават герои на България и на Съветския съюз. Независимо от неуспеха на “Союз 33” програмата “Интеркосмос” се смята за изпълнена. Тя продължава с полета на унгарския космонавт, а друг българин не се предвижда.
През 1986 г., обаче се подписва двустранно споразумение между Националния комитет за изследване и използване на космическото пространство – България и ГЛАВКОСМОС – СССР. Така само седем години след първия български космически полет на страната ни се предоставя възможност да изпрати втори сънародник в космоса, което е и прецедент в международната космическа програма „Интеркосмос”. Главната причина посочвана затова е, неуспехът на първата ни мисия в космоса от 1979 г. За осъществяването на втория ни космически полет горещо се застъпва и дългогодишният военен министър ген. Добри Джуров, който решава да го направи в памет на загиналия си син –летеца Чавдар Джуров, загинал по време на полет при трагични обстоятелства. Това разбира се не може да стане и без безрезервната подкрепа на Съветския съюз .
Кандидатите за космонавти се подбират между летците от изтребителната авиация. Подават документи около 300 човека. Изследванията са толкова щателни, че след тях някои кандидати се сбогуват завинаги със самолетите – лекарите им откриват недопустими за пилоти аномалии, останали дотогава незабелязани. След тестовете в България остават 10 души, от които съветски медици подбират четирима за по нататъшни изследвания в Москва. До финалната четворка достигат Александър Александров, по-малкият му брат Пламен, Красимир Стоянов и Николай Райков. Те отиват в руската столица на заключителни медицински тестове. Руснаците отхвърлят Пламен и изказват някои резерви по отношение на Райков. След това четиримата се връщат в България, където също както при първия космонавт, изборът прави политическа комисия начело с ген. Добри Джуров. До този момент всички кандидати смятат Александър Александров за безспорен фаворит, тъй като е бил дубльор на Георги Иванов.
През изтеклите седем години той запазва формата си и междувременно е завършил аспирантура в Института за космически изследвания към Академията на науките на СССР в Москва. Събитията обаче се развиват така, че Александров едва не се разминава за втори път с шанса да полети в Космоса. Предложението на командването на авиацията е: 1. Стоянов; 2. Райков; 3. Ал. Александров. Двойката избраници трябва да замине за Москва на 10 януари 1987 г. Предвидено е имената им да се оповестят на 5-и. Зад кулисите отново се развихря битка между членовете на Политбюро.
Говори се, че на свой ред Пенчо Кубадински този път оказва много по-мощен натиск в полза на своя земляк Александров. Броени месеци преди насрочения полет партийно-правителствената комисия по предложение на самия си председател – военния министър, прехвърля решението на Главното политическо управление на армията. То се отлага за последния момент – 8 януари 1988 г. Според някои източници отново се пускат в ход политически компромати, но в крайна сметка за титуляр е определен Александров, а за негов дубльор – Стоянов. Красимир Стоянов, който напуска армията през 2008 г. като полковник в щаба на ВВС твърди, че двамата не са знаели за този избор до последния момент. Едва десетина дни преди полета съвместна българо-съветска комисия им съобщава разпределението на ролите.
Подготовката на екипажите на двамата кандидати за космонавти Александър Александров и Красимир Стоянов започва през 1987 г. в Центъра за подготовка на космонавти „Ю. А. Гагарин“ край Москва и трае около шест месеца. През февруари 1987 г. е утвърден космическият проект „Шипка“, който включва научно-техническата програма и цялата дейност по подготовката и провеждането на полета.
През лятото на 1987 г. продължават с летателна подготовка в родината, а през есента се връщат в СССР и са разпределени в екипажите си: Александров с Виктор Савиних и Анатолий Соловьов, а Стоянов с Владимир Ляхов и Александър Серебров.
На 6 юни 1988 г. на космодрума Байконур се събират Добри Джуров, Борис Бонев, членът на политбюро Йордан Йотов, посланикът ни в Москва Георги Панков, председателят на БАН акад. Ангел Балевски и командващият авиацията ген. Любчо Благоев. На следващия ден в 18,03 часа космическият кораб “Союз ТМ 5” е изстрелян. Този път проектът се увенчава с пълен успех. На 9 юни корабът се скачва с космическата орбитална станция “Мир”, където са Владимир Титов и Муса Манаров. В реализацията на научната програма вземат участие над 15 научни организации, производствени и спомагателни звена от българска страна, при което в работите участват над 1000 научни работници, инженери, технолози и други специалисти. Базовата организация за осъществяването на проекта от българска страна е Института за космически изследвания при Българската академия на науките (ИКИ- БАН). По време на полета се извършват над 50 успешни научни експеримента, включително изпитание на български храни за космонавти. Осъществен е и телемост на космонавтите с Тодор Живков, предаван директно по Българската телевизия. Всичките 51 експеримента, предвидени в “Шипка”, са осъществени, и на 17 юни в 14,20 часа “Союз ТМ 5” се приземява в Северен Казахстан.
Така ние сме единствената социалистическа държава, която праща още един свой гражданин в Космоса.
Няма нито една страна с нашите мащаби и население, която да е с двама космонавти и да е извела на орбита повече от 150 апаратури, прибори и системи, с които са проведени около 300 експеримента на борда на различни спътници и орбитални станции!
Страната ни е 18-ата в света според класацията на ООН за държави, изпратили собствена научна апаратура в Космоса, шеста със собствен космонавт, трета, която произвежда специална космическа храна и е изпратила втори космонавт, само след СССР и САЩ. / socbg
Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.