С гранатомет срещу колона от танкове на НАТО: Подвигът на един руски десантчик в Прищина

С гранатомет срещу колона от танкове на НАТО: Подвигът на един руски десантчик в Прищина
Десантчик Алексей Догадин от Втори миротворчески батальон участва в знаменития марш към Прищина през юни 1999 г.,  в чийто резултат е поет контролът на летище “Слатина”.

Когато в летището започват да се струпват сили на НАТО, 20-годишният десантчик, въоръжен с гранатомет в ръце, се изправя срещу колона от британски танкове. Как се случва това – Алескей Доганин разказва в ексклузивно интервю за Russia Beyond.

“В Прищина ни посрещнаха като руските войници-освободители през 1945”

“Извикаха ме в армията, когато бях на 18 г. и попаднах в малък контингент. Батальонът ни бе на територията на Босна и Херцеговина, в района на гр. Симин Хан, недалеч от Тузла. Там служихме на линията на разграничение на мюсюлманска територия в състава на SFOR. И така на 11 юни в състав от 200 души бяхме изпратени да завземем контрол над летището в Прищина”, разказва Доганин.

Рано на сутринта тръгнахме на път. Беше тежко да гледаме бомбардираната страна – мостовете и пътищата бяха в руини. Маршрутът към Косово минаваше през Белград и местните ни посрещаха с възхищение. Когато влязохме в Прищина, вече беше късно през нощта. Но независимо от това, никой в града не спеше – всички улици бяха пълни с хора, излезли да посрещнат нашата колона. Приличаше на кадри от документален филм с посрещането на войниците-освободители през 1945 година. През целия път ни съпровождаха с викове “Братска Русия”. Слагаха ни цветя по броните, всички се разпръскваха пред колоната и беше ясно, че хората очакваха да им помогнем.

Но запомних друго. По пътя срещу нас излязоха колони на югославската армия. И най-незабравимо впечатление ми направи изражението на безизходица по лицата на югославските войници. В очите им се четеше решимост да бранят своята родина, но ги бяха извели. И беше тежко да ги гледам в очите – една победена армия винаги предизвика горчиво съжаление.

На самото летище стигнахме рано сутринта на следващия ден. Веднага се разпределихме по постовете, обхванахме цялото летище. Организирахме КПП и изходи с подръчни средства. На територията на летището бе разположена югославската армия и имаше достатъчно материали за организирането на блокпостове, това много ни помогна. Практически целият ни батальон беше сформиран от наемници – хора, сражавали се в горещи точки. Самият аз преди това бях служил на територията на въоръжения конфликт в Абхазия, там също воюваха два бивши братски народа. Затова бойците ни бяха опитни, но човек никога не може да свикне с войната… Нашата задача беше да окупираме и да задържим летището. Говореше се, че след по-малко от ден нашите самолети ще долетят с подкрепление. Но небето беше затворено. Ние обаче не знаехме това, разбрахме едва по-късно от журналисти, които започнаха да се въртят там едва ли не от първия час.

“Беше тежко да гледаме, че сърбите се нуждаят от помощ, а ние не можем да им помогнем”

Всички местни жители се стараеха да ни помогнат. Имам само добри спомени от тях.

През нашия пост помагахме на сърбите да напуснат окупираните територии. Но бяхме ограничени в действията си. Всяка нощ ту от едната, ту от другата страна тръгваха пожари. Албанците палеха сръбските къщи, нямахме право да излизаме от територията на блокпоста, британците от KFOR не излизаха нощем, а на сутринта стана ясно, че това тероризира именно сръбското население. Беше много тежко да гледам, че хората имат нужда от помощ, а ние не можем да им помогнем. Това беше много тежко… Летището на практика бе бомбардирано напълно, не беше засегната единствено пистата и беше ясно, че я бяха оставили непокътната, за да могат после да я използват. Всичко бяха обмислили.

Команда “Не пускай”

На сутринта стоях на пост със своя командир. И на пътя, на който беше нашият блокпост, се появи британска танкова колона. Те се движеха и по всичко личеше, че нямат намерение да спират. Спряха едва, когато видяха поста. Главната машина се забави. Надявахме се, че тя няма да се приближи, опитахме се да се свържем с екипажа. Получихме конкретна задача: “Не пускай!”. Постът бе вдигнат под тревога и заедно с командира тръгнахме към колоната. Разбирахме, че с нищо не можем да се противопоставим на тази машина. Тръгнахме към танка, държах гранатомет. Известно време стояхме един срещу друг. Аз и моят командир срещу танка. Там се свързахме с нашите. Командирът ми се качи на кулата и се опита да им обясни, че не могат да продължат и иска да говори с началника им. Във филма на Петър Любимов “Приштинский бросок” се казва, че той е казал това на лош английски, но на практика той го напсува на руски. Може да се каже, че отстрани всичко това изглеждаше дори комично, особено след като той се подпря на бронята и люкът се затвори. Но това е отстрани. А сега дори не мога да ви кажа колко време стояхме така. След това приятели ми казаха, че са били няколко секунди, но тогава ми се стори, че беше много дълго. Разбирате ли, за обезвреждането на дори един танк са нужни няколко изстрела с гранатомет. А танковете бяха цяла колона. След това танковете отстъпиха малко назад, а главната машина застана малко настрани. И не продължиха напред. Тогава си отдъхнахме. Разбрахме, че са се договорили нещо, но чак след това разбрахме цялата история на преговорите. Задачата ни беше ясна и я изпълнихме.

Командващият на силите на НАТО в Европа, американският генерал Уесли Кларк, заповядва на британския генерал Майкъл Джексън да превземе летището преди руснаците, а британецът му отговаря, че няма намерение да започва трета световна война.

След това известният британски певец Джеймс Блънт, който служи в групировките на НАТО през 1999 г., свидетелства за заповедта на генерал Кларк летището да бъде превзето от руските десантчици. Блънт твърди, че не би посмял да стреля по руснаците, дори да бъде изправен пред трибунал. Той казва още:

“Около 200 руснаци бяха разположени на летището… Директната заповед на генерал Уесли Кларк беше “унищожете ги”. Кларк използва необичаен за нас израз – “да ги унищожим”. За превземането на летището имаше политически причини. Но практическото последствие би било нападение срещу руснаците”.

В края на краищата командващият на британската групировка на Балканите Майкъл Джексън заявява, че “няма да позволи на своите войници да предизвикат трета световна война”.

“Животът не е филм: беше сиво, мръсно и страшно”

“Задължително ще гледам “Балканска линия”. Трейлърът е цветен, но отстрани ми е трудно да оценя тези събития като цветни. Виждах ги в сиви тонове: имаше мръсотия, страх и изпълнение на дълга.

Разбирате ли какво е чувството да сте само 200 души, а родината да е на най-малко 2000 км?! И съдейки по идващите новини, никой няма да дойде на помощ. Ако бяха решили, можеха да ни прегазят за 15 минути и никой изобщо нямаше да разбере, че изобщо сме били там”.

Сега Алексей живее в родния си град Железногорск, където се намира най-голямата в света кариера за желязна руда и курската магнитна аномалия. Той продължава рода си: дядо му и баща му също са работили в кариерата. Има семейство и деца. Алексей Догадин е награден с медал на Руската федерация “За храброст”. / bg.rbth.com

Тази информация достига до Вас благодарение на WARS.BG – Военният портал на България!


Loading...

Сайтът не носи отговорност за коментарите, който се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.