Когато правехме Калашници и ги пласирахме за милиарди

Когато правехме Калашници и ги пласирахме за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

 

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Тази информация достига до Вас благодарение WARS.BG – Военен портал на България!


Loading...

Сайтът не носи отговорност за коментарите, който се публикуват от нашите читатели !

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.