България дава 12 500 жертви в последната фаза на Втората световна война

България дава 12 500 жертви в последната фаза на Втората световна война
Най-кръвопролитните и ожесточени сражения с противника българската армия води със силите на Вермахта след есента на 1944 г. в началото на първата фаза – при Страцинско-Кумановската операция, както и през ранната пролет на 1945 г. към края на втората фаза – при Дравската операция.

В ранните часове на 7 май 1945 година във френския град Реймс е подписана безусловната капитулация на Германия във Втората световна война. Подписа си под документа полага генерал Алфред Йодл, началник на оперативния щаб на Вермахта и трима съюзнически генерали – по един от САЩ, СССР и Франция. България дава 12 500 жертви в последната фаза на Втората световна война

Почти две денонощия по-късно, в часовете преди полунощ на 8-и срещу 9-и май, по настояване на Москва, церемонията по капитулацията е повторена, като документът този път е парафиран от фелдмаршал Вилхелм Кайтел, упълномощен от новия райхсканцлер Карл Дьониц. Вторият документ, вече с пълномощията на Сталин, е утвърден от съветския маршал Георгий Жуков, началник на генералния щаб на Червената армия, както и от останалите съюзнически представители. Поради часовата разлика в Москва денят е вече 9 май.

Без значение от точната дата, събитията от 7 и 8 май 1945 година бележат края на най-жестокия и кървав конфликт в Европа. Труповете на убитите все още изстиват непогребани из бойните полета на Стария континент. По това време българската армия, в усилията си за изтласкване на вражеските германски войски, е навлязла в територията на Австрия. Пътят ни дотам обаче е осеян с хиляди жертви и ранени и десетки пъти повече прекършени човешки съдби.

Макар България да се включва масирано в преки бойни действия едва към края на Втората световна война, страната ни дава над 12 500 жертви (според официални данни на Държавна агенция „Архиви“ от 2015 година), включително от периода преди 9 септември 1944 г., когато сме съюзници с германците. Най-кръвопролитните и ожесточени сражения с противника обаче българската армия води със силите на Вермахта след есента на 1944 г. в началото на първата фаза – при Страцинско-Кумановската операция, както и през ранната пролет на 1945 г. към края на втората фаза – при Дравската операция.

Настъплението по направлението Стражин-Страцин-Куманово е поверено на Първа българска армия под ръководството на генерал Владимир Стойчев – един от малцината българи, участвали в първия Парад на победата на Червения площад. След завземането на Крива паланка войските ни са спрени от силно укрепените позиции на германците при Стражин.

След няколко дни на неуспешни щурмове към върха командването решава да хвърли в боя единствената елитна част в българската армия тогава – парашутната дружина, обучена по немски образец в Брауншвайг. По това време този десантен батальон е дислоциран в Кюстендил. Дни преди да излязат на бойното поле, парашутистите минават на военен парад в града, на който генерал Стойчев ги поздравява с думите: „Парашутисти, синове мои, вие ще бъдете челикът на моята стоманена армия!“. И действително това, което той казва, по-късно те оправдават в сраженията.

Атаката започва сутринта на 18 октомври 1944 година, в 6 часа и 1 минута. На парашутната дружина е отреден близо 3-километров участък от двете страни на шосето, водещо от Кюстендил за Скопие. В началото вражеските позиции са обстреляни със силен артилерийски огън. Когато тътените от последните снаряди заглъхват, тръбата свири атака, с което е дадено начало на щурма на пехотата.

Разказът на поручик Никола Костадинов, началник-щаб на дружината, е достатъчно красноречив за последвалите събития:

„Ние се приближихме напред и точно преди укрепената първа линия, траншеята, в която се бяха разположили германците, бяхме жестоко контраатакувани и по-нататък изобщо не можахме да мръднем. Близо два часа с цената на много ранени и убити ние стояхме на едно място, докато се организираме. Отново се впуснахме в боя и, за щастие, успяхме да извадим германците от окопите, в които се бяха скрили, и те оттам отстъпваха по посока на Скопие – към Страцин. Към 2 и половина през деня ние вече бяхме превзели укрепената позиция на т.нар. хълм Цицката, където беше командното място – най-добре укрепеното и за което ни беше наредено, че тази командна позиция решава изхода на боя. И действително така стана. За съжаление, след това трябваше да събираме труповете на тези, които загинаха. В първия бой бяха убити 35 парашутисти. 64-ма бяха ранени.

Никога няма да забравя, когато събирахме по бойното поле труповете на загиналите, както и ранените, които още бяха живи, но плачеха, споделяха болките си и ние трябваше да им окажем помощ“.

Парашутната дружина понася големи загуби. Близо 100 души или 1/4 от числения състав е извън строя. Привечер, когато генерал Стойчев пристига на превзетата позиция заедно със съветския генерал Сергей Бирюзов, тогава главен военен съветник на българската армия, командирът на дружината капитан Любомир Ноев рапортува: „Господин генерал, парашутната дружина изпълни възложената ѝ бойна задача, но с цената на много жертви. Загинаха ми момчетата!“ – и сълзи се стичат по лицето на Ноев. А генерал Стойчев му отговаря: „Ноев, война е! Без жертви не може“.

След последвалите тежки сражения при Страцин и Куманово пътят към Скопие е открит. С овладяването му завършва и първата фаза от българското участие срещу Третия райх.

Във втората фаза, чийто плацдарм са северните части на Сърбия, Южна Унгария и Източна Австрия, страната ни участва с една армия, отново ръководена от генерал Владимир Стойчев. Най-тежките сражения българските бойци водят срещу германците при Драва.

След прочистването на сръбската територия от германските сили българските части отстъпват контрола на югославската армия и се придвижват към северния бряг на реката. В края на февруари Първа българска армия заема позиции в района на Печ, обезпечавайки левия фланг на Трети украински фронт. Скоро издръжливостта на войските ни е подложена на изпитание.

На 6 март, час след полунощ, противникът форсира Драва. Българските позиции се огъват под натиска на контраатакуващите части на Вермахта. Ситуацията става драматична. Съпротивата на българите след неочаквания пробив е самоотвержена. Заради жестокостта и продължителността на сраженията битките при Драва са сравнявани с епичните боеве за Сталинград.

Участник в Дравската операция е и поручик Митко Димитров, ротен командир в Трета дружина на 12-и пехотен балкански полк. Под командването му са поверени съдбите на близо 150 души, чиято задача е да задържат позициите на българската отбрана по западното течение на Драва. Българите срещат там необичаен противник – военни части от армията на руския генерал Андрей Власов, воюващи на страната на Третия райх. Ето какво споделя в спомените си поручик Димитров:

„Това бяха дни в ада, защото непрекъснато и постоянно прииждаха нови части от тези власовци и германци. Непрекъснато увеличение и усилване на противника, докато при нас – обратното. Ние имахме батарея, която ни подсигуряваше, имахме картечна рота, която ни помагаше. И двете бяха изтеглени, когато стана пробивът при Дравачехи и Дравасоболч“.

Цели шест дни ротата на поручик Димитров води непрекъснати боеве с германците. След поредната изтощителна нощ, към 4 часа на разсъмване, започва усилено съсредоточаване на артилерийски, минохвъргачен и картечен огън върху техните позиции.

„И като се развидели, видяхме, че власовци атакуват и то по стария руски обичай – полуправи, с шмайзерите първата редица, втората помежду им и верига след верига атакуват. Ние открихме огън и мога да кажа, че доста сполучливо водихме отбранителния бой, но въпреки всичко, те овладяха нашия десен фланг, който опираше в реката и почнаха да минават в тила ни.

В туй време картечарите почнаха да викат „Дайте патрони, нямаме патрони”. Нямахме друг изход, освен да се изтеглим, а аз имах заповед да остана там до второ нареждане. Връзка с командването нямам, патроните – на привършване, хората – пребити от умора, седем дена отбиват атаки. Тогава поех отговорността и заповядах изтегляне“.

Един от войниците в ротата, юрист по образование, се обръща към Митко Димитров: „Господин поручик, знаете ли, че за неизпълнението на заповедта подлежите на смъртно наказание?” – на което той кратко отвръща: „Знам, Николай, но по-добре да плаче една майка, отколкото 130, защото неминуемо следваше избиване на цялата рота”.

Българското участие във Втората световна война е изпълнено с хиляди подобни прояви на доблест и храброст из бойните полета. В дни като днешния е наш синовен дълг да си припомним тези примери и да отдадем заслуженото на българските офицери и войници – ветерани от войната.

Никола Костадинов

Поручик Никола Костадинов е роден на 22 април 1922 година в софийското село Казичане. Докато отбива военната си служба на летище Враждебна, през 1942 година се явява на конкурса за парашутисти и след успешно представяне на изпитите, е одобрен. В края на същата година заедно с още близо 500 души заминава на обучение в Парашутното училище в Брауншвайг, Германия, където елитните ни части са обучени по немски образец.

Като адютант на командира и началник-щаб на парашутната дружина взема участие в боевете при Стражин и Страцин, както и при завладяването на Куманово, където е тежко ранен в лявата ръка. За негов късмет е спасен от друг офицер, закаран в София и опериран от един от най-добрите невро-хирурзи – проф. Филип Филипов, който успява да запази ръката му.

За доблестните си действия по време на войната е отличен с военен орден „За храброст“.

Митко Димитров

Поручик Митко Димитров е роден на 25 януари 1920 година в Стара Загора. Завършва 60-и випуск на Военното на Негово Величество училище и през 1941 година е произведен в първи офицерски чин. Като командир на рота в 12-и пехотен балкански полк взема участие в сраженията в Сърбия и Унгария. Неговите части достигат и до Австрия, където ги заварва краят на войната.

Кавалер на военния орден „За храброст“.

Като „царски офицер“ е уволнен след края на войната, но заради любовта му към волейбола успява да се утвърди в спорта и става част от първия национален волейболен отбор, който печели бронзовите медали на Световното първенство през 1949 година.

Николай Чадаров, Российская газета“. Всички права запазени.

Сайтът не носи отговорност за коментарите, който се публикуват от нашите читатели !